Андрей Слабаков на 65! Вечно непокорното момче на българското кино и бивш евродепутат отпразнува своята годишнина с най-близките си хора. Днес той живее доста по-спокойно, защото не му се налага почти всяка седмица да пътува до Брюксел, не снима и филми, а три дни въобще не можеше да бъде открит за това интервю, тъй като бе изключил телефона си заради своето любимо занимание – риболова.
Андрей не крие, че отлично се чувства в ролята на дядо на малката си внучка Елеонора и всяка свободна минута посвещава на нея.
– Андрей Слабаков на 65! Как ви звучи? Стряскащо ли е?
– Не, защо да е стряскащо? Аз съм си бомба! Нямам никакви проблеми, да чукна на дърво.
– Има ли нещо, което пропуснахте в живота си досега?
– Смятам, че съм живял достатъчно пълноценно. Понякога съм правил разни глупости, за които съжалявам, но в крайна сметка няма безгрешни хора.
– За коя ваша глупост съжалявате най-много?
– Малко съм темерут в емоционално отношение и винаги съм се притеснявал да изразявам чувствата си. Това е нещото, за което съжалявам. Дори на баща ми за първи път му казах, че го харесвам и искам да приличам на него, когато стана на 80 години. Но той беше същият, така че в това отношение си приличахме много.
– Какъв е най-ценният урок, който запомнихте от баща си Петър Слабаков?
– Той ме е учил да говоря само това, което мисля, каквото и да става. И да бъда винаги абсолютно откровен.
– Професията ви е събирала на няколко пъти…
– Да, в един филм той игра индиански вожд, а аз бледолик, който убиваше индианци. За мое щастие баща ми участва и във филма „Хиндемит“, на който съм режисьор и даже получи награда за поддържаща мъжка роля.
– Какво ви казваше за работата ви като актьор и режисьор?
– Съветваше ме да правя нещата, които на мен ми харесват, а не да мисля дали ще се харесат на хората. Повтаряше, че трябва да има какво да кажеш на публиката. Според него ако това липсва, то няма смисъл да се занимаваш с кино изобщо.
– Липсва ли ви киното сега? Не ви ли сърбят ръцете да снимате?
– Разбира се, че искам да снимам. Имам и проекти. Ето, „Калоян“ например отлежава 14 години. Написах сценарий, но уцелих странна комисия, която каза: „Сценарият е много хубав, само че реализацията му е скъпа и затова няма да го пуснем!“. Абе, пичове, вие сте художествена комисия! Какво ви занимава въпросът колко ще струва филмът! Очевидно не знаеха правилника на Националния филмов център, но се случват такива работи.
– Доста ваши колеги негодуват заради даването на субсидии от НФЦ за филми, твърдят за съществуваща шуробаджанащина…
– Всичко зависи от това каква комисия ще уцелиш. Първият ми филм „Вагнер“ беше отхвърлен като лош от една комисия, а на следващата година друга комисия го пусна заявявайки, че по-добър сценарий не са чели…
– Е, то какво излиза – трябва да хвърляте зар всеки път като предлагате проект.
– Така се оказва. (Смее се.)
– Да поговорим сега за вашия период като евродепутат. Как оценявате днес тези пет години в Европарламента в Брюксел?
– Бях изпратен там от българския народ и смятам, че си върших работата прекрасно. Аз съм един от хората с най-много доклади, не само от българските евродепутати, а изобщо. Имам общо 50 за тези пет години. Правех всичко възможно да се работи в интерес на хората. И трябва да направя едно уточнение – аз не съм политик, а гражданин, който се занимава с политика. Политикът е нещо много странно – той мисли първо за себе си, после за своята партия, а след това и за политическата си група. Ако му остане време – мисли за хората. При мен е точно обратното. За съжаление, щетите, които нанесоха някои мои колеги са големи, тъй като те работеха против интересите на европейските граждани. На мен лично най-много ми харесваха неформалните срещи, защото на тях се решаваше всичко. Отиваш, договаряш се за гласуванията, разбирате се, стискате си ръцете… Ето, за приемането ни в Шенген всички хвърлихме много усилия. Браво на колегите! Това е голям успех!
– С кое ваше постижение се гордеете най-много?
– Имаше големи скандали с доклада за фармацевтичния регламент, а в него бяха включени и редките заболявания. В Европа има 36 милиона души с редки заболявания, а това са 8 и половина процента от населението. В България са 400 000. Лечението е много скъпо. И това е кошмар не само болния, а и за неговите близки. Много се борех да помогнем на тези хора. Бяхме седем души докладчици и когато резултатът по време на гласуването беше три на три, само от мен зависеше дали ще се приеме или не. Използвах момента, за да вкарам поправки, които държах да ги има и съм много доволен, че постигнах това.
– Винаги сте били непримирим към председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен. Продължавате ли да сте така негативно настроен към нея?
– Абсолютно! Аз не харесвам хора, които вършат и говорят глупости. Очевидно Урсула фон дер Лайен е изключително зависима от външни фактори извън Европейския съюз. Тя, вместо да мисли за гражданите на Европа, мисли само за себе си. Купи за 27 милиарда евро ваксини, които изхвърлихме, защото те не бяха нужни на никого освен на нея и на мъжа й – един от хората във фармацевтичната компания „Пфайзер“. Урсула фон дер Лайен дори отказа да покаже договора в Европарламента, защото бил търговска тайна. Но каква тайна е това, като става въпрос са парите на европейските данъкоплатци. Накрая донесе хвърчащ лист, на който всичко беше зачеркнато и имаше написани само имената на „Пфайзер“ и на Европейската комисия. За тази сделка тя и мъжът й взеха 270 милиона евро. Това беше ужасна далавера! И за да се прикрие този скандал три дни по-късно избухна „Катар гейт“ с трима депутати, лобирали Катар да е домакин на световното по футбол и хванати с между 400 000 и 600 000 евро. Да, ама между 270 милиона и 600 000 евро има доста съществена разлика! Този скандал обаче помогна да се спре да се говори за Урсула фон дер Лайен и се обсъждаше само „Катар гейт“.
– А вас някой изкушавал ли ви е, предлагайки ви суми под масата?
– Не. Аз съм изключително проклет и това всички го знаят. Италианците, като ме видеха, дори казваха: „Идва скалата!“. (Смее се.) Просто аз говоря само това, което си мисля, и никой не може да ме купи.
– Много се говори за високите заплати на евродепутатите. Успяхте ли да забогатеете за тези пет години в Европарламента?
– Имам достатъчно пари. Да, заплатите са високи, но какво да направя?! Толкова са ги определили. Не съм си ги определял сам!
– Бихте ли се кандидатирали пак за евродепутат?
– Кандидатирах се втори път, но не ме избраха. На следващите избори не съм убеден, че ще го направя, тъй като ще съм достатъчно дърт. А аз, ако отида в Европарламента, искам да работя, не да стоя и да си натискам едно копче.
– Как минава денят ви днес?
– Занимавам се с ремонти, гледам внучката си Елеонора… Да си дядо е много готино. Това е изключително приятно изживяване, защото е безотговорно.
– Защо безотговорно?
– Защото майката и бащата си носят отговорност за детето, а ти само ходиш да го глезиш и да си играеш с него.
– Три дни ви търсих за това интервю и вие все бяхте на риба. Риболовът не е ли скучно занимание за непокорен човек като вас?
– О, не. С риболова си почивам много.
– Няма да пропусна въпроса за любовта ви с Ернестина. Представяли ли сте си някога живота ви без нея?
– Не. Много е хубаво да си намериш човека, с когото да мислите в една посока. Ернестина е интелигентна, красива, талантлива и с чувство за хумор. Най-хубавото е, че с нея се караме за глупости, а не за сериозни неща. Правим си мънинки безмислени скандалчета. Случвало е да не си говорим по няколко часа. Но това разтоварва атсмосферата.
– Заедно сте вече 40 години. Как се поддържа толкова дълго време една любов?
– Винаги съм казвал, че любовта е в началото, когато има силна тръпка, но с времето тя постепенно преминава в обич.
– Колко е бил най-дългият ви период, в който сте се разделяли?
– Около евродепутатството ми се разделяхме за по-дълго време.
– А колко пъти сте си казвали: „Събирам си багажа и си тръгвам!“?
– Многократно. Но след като всеки си опакова нещата, после ги разопакова.
– Животът ви е изключително пъстър. Мислили ли сте да напишете автобиография?
– Готов съм с втората ми кулинарна книга „Здравословно според Слабаков 2“ и в нея има 112 рецепти само с риби. Ще излезе есента. За автобиография обаче още не съм мислил. Ако тръгна да я пиша ще е като томовете на Ленин. Имам много неща за разказване.
– Ако трябва да разкажете за най-тежкия си миг, кой бихте описали?
– Италианският ми период в началото беше много тегав. Трябваше да намеря някаква работа. Заминах при приятели на баба ми, на 250 километра от Рим, а Ернестина остана в столицата. Започнах да работя като озеленител. Това траеше почти една година. Ернестина идваше при мен като на свиждане, все едно съм в казармата. Нямахме достатъчно пари и сутрин сме си делили един кроасан и кафе, а вечер – по един сандвич.
– А най-хубавият ви период, кой е?
– Много са. Когато се роди дъщеря ми, като снимах филма „Вагнер“ и когато на бял свят се появи моята внучка.
– Когато дъщеря ви Йонна ви съобщи, че ще следва медицина, какво й казахте?
Йонна се намесва: „Каза ми, че съм ненормална!“.
– Да, казах й, че е ненормална, защото това е изключително тежка професия. Тя вече сама се убеждава в това.
– Сега обаче си имате личен лекар и то 24/7!
– Да, и зет ми също е лекар. Въобще положението е „Пей, сърце!“.
– Не ви ли казват да спрете цигарите?
– Казват да ги намаля и аз ги намалих. Преди пушех пет кутии на ден, а сега вече съм на две.
Антон СТЕФАНОВ