Като учител по български език и литература в горен курс – а аз бях учител почти трийсет години, граматиката съм я карал малко през пръсти. Отбутвал съм я встрани, гледал съм да я преподавам или в началото, или в края на годината и макар че съм рискувал да ме хванат и да ми опънат ушите, съм го правил почти през цялото време.
Не е добре, че съм подценявал граматиката, но съм горд, че колкото можах и с всички сили водех децата към литературата. Не че съм завел кой знае колко много при литературата.
Никой и никога не можа да ме убеди, че като пишеш без грешки, си страшно културен, образован и духовен. Елате да ви покажа автографи, дадени ми от големи български писатели, пълни с правописни грешки. Това само по себе си не е за хвалба, само че талантът на тия писатели – големият им талант, е над граматиката, над тези правила.
Вярно е, че не всички ученици ще станат класици на литературата, та да им прощаваме правописните грешки, но аз лично съм си позатварял очите за това, поприжумявал съм. Може би и защото не ме бива най-много в граматиката, защото умът ми не може да запомни най-прости правила и норми, сигурно подсъзнателно съм се страхувал да не объркам нещо, като преподавам, да не се изложа.
Но през всичките тия години съм чувствал, че литературата става все по-малко важна. Все по-малко носи наслада и неосъзнати внушения, а все повече и повече се форматира, разбива се на въпроси и отговори и от литература се превръща в литература заради тестовете.
Въвеждането на тестовете по литература заби нож в корема на литературата, умъртви я за нула време, разпарчедиса я на верни и неверни отговори.
Страшна глупост е, че не трябвало да се пишат съчинения, че не трябвало художествени текстове да се учат наизуст. Пълна идиотщина е да наричаш усилието да запомниш нещо и да го сложиш в себе си зубрене.
Усещал съм ги тия работи и затова през голяма част от времето съм чел на учениците си произведения в часовете – чел съм им разкази и стихотворения, чел съм им мои работи, канил съм поети и писатели да си говорят с тях, радвал съм се най-много, когато мои ученици са идвали на премиерите на книгите ми. Пет-шест години се напъвах и правех кръжок по литература. И винаги, винаги гледах през тези години към литературата.
Като видех граматика, и изтръпвах. Граматиката е страхотна работа. Писмеността е велико, гениално изобретение, но то е нищо само по себе си без душата, чувствата и таланта на човека.
Без четене на литература в час няма сълзи, няма смях, гняв, няма съпреживяване, няма литература. Няма човещина и хуманизъм.
В чисто графическо отношение, ако щете, таблиците, които се разчертават, и тестовете, които се дават, напомнят за нещо друго, но не и за литература.
Голяма бъркотия и лутане бяха тия трийсет години за литературата в училище.
Един пловдивски маниак професор, политически правилен тиквеник, издаде учебник, с който по-скоро могат да те изберат за академик в БАН, отколкото да се чете в училище.
Други професори комплексари въведоха терминология, която умъртви литературата. Трети – сини парвенюта, написаха учебници за тях си и се включиха вътре, без да им мигне окото. Сложиха между страниците на учебниците собствените си бездария и така нататък, и така нататък.
Това време така размъти самата литература и преподаването на литература, че не знам как ще се оправяме.
Точно от такъв страх и заради тия мътилки и бози се опитвах да говоря за литературата спокойно, човешки и да говоря само за най-доброто. А откъде знам кое е най-доброто в литературата ли – знам го, защото никога не съм мислил за нищо друго и защото го усещам. И защото имам самочувствието, че го знам. Защото работата и животът ми е да знам кое е най-хубавото в литературата.
Винаги съм писал грозно, нечетливо и неразбрано. Сега вече почти не пиша човешки и единствено аз, след големи усилия, мога да събирам и разчитам написаното. И колкото по-грозно, нечетливо и разхвърляно пиша, толкова повече съм горд с тази лична писменост, която в края на краищата – след съответни обработки, излиза на бял свят в приличен вид.
Да живее българската граматика! Да живеят българските граматици и учители по български език и дано ми простят граматическия грях. Дано ми простят и учениците.
Аз обаче оставам при своето, както се казва – при литературата, и не съжалявам за това. Напротив – изпълнен съм с гордост.
P.S. Снимката, която пускам към текста, не е страница с драсканици и заврънкулки, а мой ръкопис. Боже, пази краснописа и ръкописа! И пази усета за литература.
Николай Милчев