Живеехме в триетажен блок десетина семейства и всички се познавахме. Срещу нас на етажа живееше семейство на строителен инженер. Чичо Христо – като строителен инженер – беше славист. И една вечер ми разказа, че по-добър отбор от Славия няма. И аз станах славист. А бях и от Кърпачев – Ловеч и за да отида на мач, газех през Осъма направо, защото ме мързеше да заобикалям по железния мост.
На първия етаж на блока обаче живееше шефът на ДАП (ДАП е Държавно автомобилно предприятие). Чичо Иван – шефът на ДАП-а, след кратък разговор и престой в неговата държавна кола, ме направи от Локомотив.
После тъстът на вуйчо ми – заместник-шеф на пощата в Плевен, с меден и упоителен глас ми обясни, че по-голям отбор от Левски няма. И аз станах левскар. И ходех да гледам портрета на Гунди, залепен зад гърба на един обущар от другата страна на улицата.
Бащата на най-големия ми приятел беше военен и за няколко месеца бях и от ЦСКА. И през цялото време не спирах да газя през Осъма, за да гледам мачовете на Кърпачев – Ловеч, докато разбрах, че футболът не ме интересува. Не ме бива да обичам футбола и съответните негови отбори. Прилошаваше ми на стадиона и от слънцето, и от печените семки, които ядяхме, и от виковете и псувните.
Исках да пиша стихове и пишех, ама смееш ли да кажеш на някого, че не си от Левски, от ЦСКА, от Славия, от Локомотив, от Кърпачев – Ловеч, от Ягуар – Полатен или от Кристали – Студено Буче?
Всеки понеделник в Ловеч караха нови книги и баща ми ми ги купуваше. Започнах да чета американска литература. И докато четях Хемингуей, единственото нещо, за което си мечтаех, е да ми порасте брада и да стрелям с ловджийска пушка. Споделих желанието си за брада с един комшия – млад фелдшер, и той в шести клас ми обръсна мъха по лицето, от което лумнах и кожата ми се протри, а после ми „назначи“ да пия викомплекс (комплекс витамини), та да ми порастат мускули и да стана перка.
Нагъвам аз Хемингуей в осми-девети клас, къде разбрал нещо, къде не разбрал, обаче ми харесваше да чакам да ми порасте брада и да стана ловец.
Като ме удари един понеделник родния ми баща по главата с Уилям Фокнър и почнах да чета нескончаемите му изречения, се почувствах пълен глупак – нищо не можех да запомня от тия дълги изречения. Но четях американска литература и ми беше кеф, че мога да изброявам имена като Колдуел, Фицджералд, Селинджър. И на тоя американски фон баба ми Събка, която лягаше и заспиваше с романа „Снаха“ на Караславов, ми се струваше безнадеждна.
Неповторими бяха и книгите, които четеше майка ми – „Любов, страдание и лудост“ беше книгата, която я възвисяваше и с която тя се отъждествяваше. А иначе жените в моя род – и баба ми, и майка ми, четяха главно, за да се приспят.
Не ставах за запалянко, не ставах и да чета американска литература. Мързеше ме да прочета „Снаха“ на Караславов, плашеше ме заглавието „Любов, страдание и лудост“, Достоевски ми беше разцепил главата и затова препоръчаните ми „Записки на ловеца“ от Тургенев ми се сториха като вариант на списание „Лов и риболов“.
Кажете ми, аз ли съм избирал футболните си отбори? Аз ли съм избирал книгите си? Имал ли съм вкус, стръв за живот, мечта? Обичал ли съм социализма, обичал ли съм работническата класа? Колко съм обичал Комсомола – не младостта, а Комсомола? В кой свят, в кои времена и кога съм обичал казармата, демокрацията, учителстването си, адските мъки на майка ми и баща ми, след като разтуриха текезесетата на село? Кога съм обичал безвремието, пиянството си, бягането си от всичко? Аз ли съм избирал за какво да пиша, защо съм премълчавал, кого съм обичал?
Аз ли не съм усещал, че се лъжа? Къде ми е било сърцето и къде са ми били очите? Къде ми е срамът от това, което съм преживял, от нещата, които съм премълчал и преглътнал? Защо не мога да изкарам един лев?
Е това ме убива – от трийсет и пет години не съм изкарал нито един лев извън учителската си заплата. Пари за семки не съм изкарал от книгите си, от публикациите си, от терзанията си. Трябва ли да стана запалянко, за да изкарам пари? Трябва ли да съм от отбора на властта, за да изкарам някой лев? Какво трябва да направя, че да изкарам пари и да се почувствам човек в това мое несвършващо и несвършващо нищонеправене.
Веднъж в едно интервю режисьорът Емир Кустурица каза, че му плащат пари да стои и да гледа през прозореца. И аз така – от години стоя и гледам през прозореца и най-много да си изкарам някой бой, защото това, което виждам от прозореца, не ми харесва и не ме радва, а това не носи пари, нали? Не носи пари да говориш за неща, които не харесваш, а другите се правят на ударени и викат ура.
В това отношение правя евалла на Кустурица и правя евалла на всички, които изкарват пари, стават милионери и началници, печелят награди и се възвисяват до небето, без нито един път да са погледнали от прозореца. Какво толкова има да се види през прозореца? Покажеш ли се на прозореца, хората трябва да гледат тебе. И природата също трябва да гледа тебе. И всички запалянковци трябва да вярват, че си от техния отбор.
А на мен ми ставаше лошо, докато играя футбол. Призляваше ми от физически натоварвания. Призлява ми и от гледане отвисоко.
Затова е най-нормално да си налягам парцалите и да гледам как красиво на стената една бяла часовникова стрелка обикаля черния циферблат.
А Кустурица може да си позволи да гледа през прозореца.
Николай Милчев