Всяка сутрин България се събужда с кафе и дневния си ред за омраза.
Отваряш телефона гладен и жаден за новото представление за деня, част от вечният спектакъл който никога не спира. Това е вечният ритуал, дигиталният Колизеум, в който едни и същи хиляда гладиатора се загряват на арената. Те са сектанти на свещения гняв, професионални мразещи, чиято единствена идентичност е врагът, когото са си избрали. Днес те ще се избият ритуално по темата на деня.
Темата, разбира се, няма никакво значение. Тя е просто поводът, сценичният реквизит. Вчера беше оръжейният завод, днес е пребитият шеф на МВР в Русе, утре ще е нечий злополучен цитат. Декорът се сменя, но пиесата е същата, трагикомедия с едни и същи уморени актьори.
Сценарият е написан отдавна и позволява само две сюжетни линии, две вертикали, спуснати от невидим, но всемогъщ режисьор:
1: Свещеният, изстрадал народ срещу шепа „евроатлантици“, „соросоиди“ и „жълтопаветни“ предатели, които продават родината за грантове и цветни чорапи.
2: Свещеният, изстрадал народ срещу вездесъщата „мафия“, Бойко, Пеевски и задкулисието, които са откраднали държавата, слънцето и бъдещите ни внуци.
Това е всичко, менюто има само две ястия. Всяка сутрин ти просто избираш от коя страна на барикадата да крещиш днес. За 99% от участниците този избор е направен отдавна. Те просто прочитат два-три коментара, за да сверят опорките на своята дигитална секта, и се хвърлят в битката с категоричност на пиян кръстоносец.
Врагът на деня не е реален проблем, а екзистенциална патерица, повод да се почувстваш жив, прав, значим, да си част от племе, което те валидира.
Това е енергията на хиляди пропилени животи, излята в празнотата на един безкраен скрол, докато истинският живот със сметките за ток, болните родители и тихото увяхване на мечтите, си тече някъде другаде.
А утре просто ще има нов декор и същия враг с нова маска, гладиаторите ще са същите.
И тук идвате вие, 90-те процента. Вие сте Публиката, Мълчаливото, невидимо мнозинство, което гледа от трибуните. Вие не създавате съдържание, а само го консумирате, просто цъкате и скролвате, но точно вашето внимание е горивото, което поддържа огъня.
Вашият тих, анонимен воайорски поглед е кислородът за този цирк. Вие сте тези, заради които представлението съществува. Гладиаторите не се избиват за идеи, а за вашето внимание.
Както е казал един брадат мъж в колиба край едно езеро, „повечето хора прекарват живота си в тихо отчаяние“.
Това не е драматичната, филмова депресия, а фоновият шум на съществуването, то е празнотата, която зее под рутината на ежедневието, под механичното следване на предписаните роли – работа, семейство, социални ритуали.
Вие живеете живот, в който примирението се е превърнало в синоним на зрелост.
Дори развлеченията ви не са радост, а бягство, за анестезия. Безкрайният скрол, поредният сериал, третата бира вечер – всичко това е просто начин да се заглуши онзи тих, глождещ въпрос: „Това ли е всичко?“.
Потапяте се в повърхностни драми, защото ви е страх да се изправите пред липсата на драма в собствения си живот.
Това е великата илюзия за свобода в модерния свят. Да, можете да изберете между десет вида кисело мляко, между Пеевски и „Промяната“, между Android и iOS. Но тези избори са просто различни пътеки в един и същи лабиринт.
Градът е храмът на това отчуждение. Милиони тела се движат по улиците, но никой не знае накъде върви.
В социалните мрежи отчаянието се превръща в шоу. Тук празнотата е шумна и е маскирана като “гражданска активност”.
Истинската свобода е ужасяваща, тя изисква да осъзнаеш рамките и да дръзнеш да излезеш от тях, да поемеш отговорност за собствената си празнота, вместо да я отдаваш на външен враг.
По-лесно е да мразиш „соросоидите“, отколкото да признаеш, че си пропилял двайсет години в работа, която презираш.
По-лесно е да обвиняваш „мафията“, отколкото да се изправиш пред факта, че си се отказал от всичко, в което си вярвал като млад.
Страхът от промяна е най-силният наркотик, а вярата, че нямаш избор, е най-уютният затвор.
И все пак, всяка сутрин, заедно с дневния ред за омраза, изгрява и слънцето. То не се интересува от Пеевски, нито от евроатлантизма, не го е грижа за постовете ви във Фейсбук, просто изгрява и в неговата безмълвна, безразлична цикличност се крие единственият възможен бунт. Бунтът на бодрите и жизнени натури. Това са онези, които просто се отказват от играта, те не се опитват да я спечелят или да сменят правилата, а просто стават и си тръгват от цирка.
Те не търсят смисъл в голямата национална кауза, а в малкия, конкретен свят – в това да научиш детето си да кара колело, да посадиш домат, да прочетеш книга, да говориш с жив човек, гледайки го в очите.
Те разбират, че единствената истинска промяна е вътрешната, а единственият враг, когото си струва да победиш, е собствената ти апатия.
Слънцето ще изгрее и утре, независимо дали си разгромил врага в секцията за коментари. То е символ на един друг цикъл – този на истинския живот, който се случва извън твоя телефон.
Възможността за нов, по-смислен живот не е някъде там, в бъдещето, след следващата революция или следващите избори, тя е тук и сега – в осъзнаването, и в смелостта да кажеш "не" на собствената си нужда от зрелище.
Да се откажеш от лесната утеха на праведния си гняв и да се изправиш срещу собствената си празнота без упойка.
Истината е проста и затова е толкова трудно поносима. Колизеумът има власт само над онези, които остават да гледат представлението. Щом публиката напусне, гладиаторите остават сами на арената – жалки, смешни и безсмислени, и тогава настъпва тишина.
А в тишината най-накрая можеш да чуеш собствения си глас.
Човек е свободен единствено в момента, в който спре да играе чуждата пиеса. Всичко друго е статистика в театъра на отчаянието.
Свободата не е да избираш страна в битката, а да напуснеш арената, само тогава животът ти престава да бъде представление за другите и започва да бъде твой.
Nik Ray