Главатарят на злодеите е офицер на генерала
Шайката отмъква рубли, приготвени за благотворителни цели
Белият генерал Михаил Скобелев храбро се сражава в Руско-турската война. Покрай освобождението на България обаче загуби родителите си. В края на 1879 г. умира баща му Дмитрий, а след няколко месеца загива и майката Олга.
През 1880 г. трима злодеи устройват засада край Пловдив. Свирепо насичат жената с ятаган и ножове. Шайката отмъква рубли, приготвени за благотворителни цели. Властта хваща душегубците, а следствието установява, че главатарят е офицер на генерала.
Капитан Алексей Узатис участва в Освободителната война под командата на Скобелев. За добра служба пълководецът дори разкрасява гърдите му с ордени. Берлинският договор разпокъса отечеството, Източна румелия остава автономна на Високата порта. Узатис влиза в нейната жандармерия.
"След като спечели уважение от всичките кругове в областта и доверието с любовта на генералша Скобелева, той зачна черната мисъл да погуби тая втора майка за ниската цел да си присвои сумите, които тя бе приготвила за благотворни дела", сочи пловдивското списание "Законоведец".
По време на войната Олга Николаевна ръководи руските лазарети. После идва в България да облекчава положението на пострадалите. Благодетелката открива сиропиталища, болници и училища, основава женски дружества.
Лятото на 1880 г. Скобелева тръгва на обиколка из страната. С червенокръстка мисия минава през подбалканските градчета. От Казанлък свива на юг и пристига в Пловдив. Тук ревизира дом за 250 сираци от Априлското въстание и войната.
Ятаци съобщават на Алексей Узатис, че госпожата носи 18 000 рубли. Тази вест разклаща душата му. Офицерската чест и златният мираж се борят в капитана. Под блясъка на жълтия метал честта лека-полека избледнява.
"Генералшата ще замине след два-три дни за Карлово или Чирпан, да отидем и вземем парите й", изплюва най-сетне той. Доверява тайната на черногорците Андрея Йовов и Илия Милюв. Представители на суровия планински народ, чиито мъжаги са предпочитани в жандармерията и милицията на Източна Румелия.
Шайката е сформирана в село Дермен дере*, където братът на Узатис има къща. В заговора е привлечен и Стефан Барчик от Битоля, писар в Дирекцията на финансите. С неизяснена етническа принадлежност, той казва за себе си: "Там в Македония българи, гърци и куцовласи сме много размешени."
На 5 юли интернационалната команда цял ден умува дали да затрие благодетелката или само да отмъкне парите. На другия ден надделява мнението да играе ножа. "Всички избийте, за да не ви познаят!", настоява Барчик.
Вечерта Узатис, Йовов и Милюв устройват засада при моста на Гладно поле. Тази местност се намира на 3–4 километра по шосето Пловдив–Чирпан. От тук ще мине файтонът на Скобелева. Докато чакат, тримата пият ракия за кураж и лъскат оръжието. Хайдуците кроят да се маскират, но след половин ока сливова зарязват одеждите. "Всички ще изколим, та да няма свидетели!", твърдо решават бандюгите.
Златният файтон се задава към 9 и половина. Кара го Никола Иванов от Станимака.** На седалките са Олга Скобелева, нейният ординарец Матвей Иванов и милосърдната сестра Екатерина Андреевна.
При моста пред файтона изскача Узатис. На лунната светлина бляска острието на ятаган. Йовов хваща конете, возилото се обръща. Капитанът замахва – рязва ординареца. Милюв пък ранява кочияша. Никола Иванов побягва, но Узатис го поваля с три револверни изстрела. После му отрязва главата.
Ординарецът Матвей също се опитва да избяга. Черногорците хукват подир него, но той потъва в тъмата.
От кръвта ятaганът залепва в ножницата, Узатис не може да го измъкне. Тази засечка го кара да хване камата на Йовов и с нея се хвърля върху жените. "Узатис! Узатис! Ты что делаешь?", вика ужасената Екатерина докато убиецът ги мушка, сече и кълца.
Като приключват клането, тримата грабват пътната ракла на Скобелева. Замъкват тежкия товар на брега на Марица. Трошат ключалката, трескаво ровят. Узатис взема чантата с парите, прибира и часовника на госпожата.
Паметникът на мястото на трагедията
С плячката похитителите отиват у Барчик. Ятакът ги гощава, а Узатис дава ятагана да го скрие. "Аз ще го хвърля в Марица", обещава финансовият чиновник. За труда главатарят му брои 3–4 сребърни рубли.
Обирджийте не знаят обаче дали ординарецът е жив. Ако е оцелял – лошо, тюхкат се разбойниците. Узатис заръчва на Барчик да проучи въпроса. При положение, че оня още диша, да дойде в Дермен дере, за да духнат в Македония, нарежда капитанът.
Вестта за кървавата драма стига по телеграфа в София. На 7 юли Константин Иречек записва в дневника си: "Носи се слух, че г-жа Скобелева била насечена на късове с конвоя си на пътя за Чирпан." На следващия ден чужденецът коментира: "Случката ще предизвика голямо възмущение в Русия и Европа."
Това кара румелийските власти да се размърдат и сгащят хайдуците. Преди залавянето Алексей Узатис се самоубива.
За другите злодеи прокурорът иска смърт. Той се позовава на член 170 от Отоманския наказателен закон, който действа в Румелия. Йовов и Милюв се мъчат да отърват кожата – настояват, че само капитанът е клал жените. "Но наздраво не може да се каже това, понеже е възможно едни от тези рани да са нанесени от Узатиса, а други от черногорците", съмнява се пловдивският обвинител Сочински.
Процесът започва на 16 октомври 1880 година. Залата е претъпкана, любопитни надничат и през прозорците. Ропот разлюлява тълпата, когато въвеждат обвиняемите. "Те се вкарват в преграденото за тях място; публиката се потресва като гледа пред себе си тези, които – било направо, било посредствено – са потопили ръцете си в кръвта на генералша Скобелева", хроникира списание "Законоведец".
Магистратите осъждат Андрея Йовов и Илия Милюв на смърт. Като главен помагач, Стефан Барчик получава 12 години окови, а братът на Алексей Узатис 18 месеца затвор. Осъдените обжалват пред Върховното углавно съдилище. На 17 юни 1881 г. то потвърждава само тюрмата на Барчик. Наказанието на брата е анулирано, а въжето за двамата черногорци заменено с доживотни окови.
* Сега Първенец.
** Сега Асеновград.
Автор: Росен Тахов
trud.bg