Стотици хиляди българи нямат вода. В Плевен стачкуват. По-скоро – не стачкуват, а се събират пред Кметството и хвърлят пластмасови бутилки по вратата на Плевенското кметство.
В Черни Осъм, където би трябвало да се построи язовир, от който Плевен и Ловеч да пият вода, също стачкуват – щяла да им се развали природата и екологията.
Природата, и тя стачкува – първо не праща дъжд с месеци, после ни дави.
Представям си – само умствено, разбира се – как хората от Плевен отиват на пътя под Черни Осъм и го блокират. И не дават на черноосъмци ни да излизат, ни да влизат. Защото черноосъмци, като се движат по пътищата извън своето населено място, разбиват същите тези пътища, и затова не трябва да ходят никъде, а да си стоят само в Черни Осъм.
Написах всичко това и разбирам, че написаното няма никакъв смисъл, че нито една от думите ми няма да се превърне в капка вода, че нито една от думите ми няма да може да изкопае и един сантиметър пръст, да помести едно камъче, да раздвижи нечия съвест.
Препилият с вода не вярва на жадния и пътуващият не вярва на този, който не може да мръдне – от стаята си, от леглото си, от собствената си безпомощност.
Не е за вярване, че пред очите на всички ни се изговарят толкова глупости и „предприемат“ толкова безумия по отношение на липсата на вода. Няма по-красиво нещо от водата. Скрита в някоя долчинка или бликаща от чешма, или разляла се в река, или светеща от локва, или проблясваща с всички възможни цветове от върха на някое листо.
Водата е животът ни в цялата му гениална сложност и простота, а ние в България се гърчим за вода.
Установено било в кои квартали на Плевен водопроводната мрежа е „най-компрометирана“ и щели да вземат да я подменят тази компрометирана водопреносна мрежа – разбирайте – изгнили, ръждясали тръби.
Какво откритие! Какви мерки! Какви купешки измишльотини и думи! Компрометирани тръби – това да не са ви кметове на столични райони или областни градове, та да са компроменирани?
Наистина ли ни пробутвате тия номера? Вземете да попитате който и да е човек – по-възрастен – дали си спомня сменяни ли са тръбите за вода, и той ще ви каже.
Ама щели да сондират, ама щели да докарват от язовир „Сопот“ вода – глупости на търкалета. И на жажда.
Всичката ви Еврозона, всичкия ви Шенген, целият ви изкуствен интелект – от главата до петите, целият ви Национален борд за водата, целите ви мерки и теглилки нямат никакво значение, щом като врътнеш кранчето, и от него не потече вода.
Ние нямаме вода да си умием очите, те искат да сияем от радост и щастие.
Непрекъснато се говори за странни места по света, пълни с мистика и необясними явления. Говори се за Бермудски триъгълник, за триъгълника на Аляска, за прокълнати места в Сибир, в Африка, в Южна и Северна Америка.
А не се говори за най-странните места в България.
Сигурно извънземни пречат някога да видим готови тия десетина километра магистрала на Витиня. Магистралата на Витиня е нашият Бермудски триъгълник – там всичко потъва и изчезва и никога не е ясно какво се случва.
Бермудски триъгълник е Кресненското дефиле – там винаги извънземни сили пречат на движението и то спира и от движение се превръща в тапа, в застой, в непомръдване и в късане на нерви.
Има ли по-голям Бермудски триъгълник от това, да сме държава с толкова планини, реки и води, с толкова извори и язовири, и да нямаме вода за пиене. И да нямаме вода да си умием очите и ръцете?
А най-големият Бермудски триъгълник е територията България, в която бавно потъват българите. Бавно, но сигурно българският етнос потъва в Бермудския триъгълник на собствената си държава, стапя се и изчезва.
Представям си – само умствено, разбира се, и се извинявам за тези си умствени представи, но си мисля, че протестите срещу безводието могат да завършват и със счупени ръководни глави, и с лишени от стъклата си прозорци на ръководни сгради, и с блокади около Евксиноград, например, или със спрян водопровод в Драгалевци, в Банкя, в Бояна, с прекъснато електричество по Черноморието, със спряна вода в хотелите – такива небогоугодни неща си представям с пълното съзнание, че думите са безсилни и че от тях не може да капне и една капка вода, нито да се раздвижи нечия човешка съвест или гняв. Не дай боже, но си представям такива работи – само умствено.
За какво са ни думите, като светът не може да спре войната в Украйна?
За какво са ни думите, като светът не може да спре геноцида в Газа?
За какво са ни думите, докато по света има хора, тънещи в богатство и разкош, непознати в човешката история, и има същества, които са на дъното на мизерията?
За какво са ни думите, щом или не ги чуваме, или не искаме да ги проумеем?
Може би е дошло време, когато думите отново ще се превърнат във вик – или във вик на отчаяние и агония, или във вик за борба и действия.
Николай Милчев