Обединени срещу злото и сърцевината на изтъкнатото от Цариградския патриарх Вартоломей пред форума на RfP
И кое е по-осъдително – изобщо да не славиш Бог или да го славиш по извратен начин, почиващ на лъжа
Здравейте, кръщелници мои – малки и големи, от близо и далеч! Какви са задълженията на непотребния ви кръстник? Всъщност то е едно – да ви каже, доколкото може, в какво да вярвате и как да вярвате, за да славите Бога правилно или иначе казано – да бъдете православни. Кръстникът ви е длъжен да ви каже как вие да бъдете православни, пък другите да бъдат каквито си щат – ние сега нямаме нито сили, нито авторитет, нито легитимност да тръгнем да мисионерстваме.
На 29 юли тази година в Истанбул е имало заседание на Световния съвет на религиите за мир (Religions for Peace – RfP). Това научаваме от официалния сайт на Световния съвет на църквите (World Council of Churches – WCC) – икуменическа организация, може да се каже Интернационала на икуменизма, в който Българската православна църква (слава Богу!) не участва. Въпреки симпатията, с която WCC се отнася към RfP, RfP не се явява негова структура. Организацията е създадена през 1970 г. в Киото, Япония. Тя не е отделна църква или религиозно движение, а платформа, в която участват представители на различни вероизповедания – християнство, ислям, юдаизъм, будизъм, хиндуизъм, сикхизъм и други „традиции“. Не ме питайте, кръщелници, дали участва и църквата на Летящото спагетено чудовище, защото не знам.
RfP като една образцова и социално отговорна СВЕТСКА структура организира световни асамблеи, където се обсъждат глобални проблеми – войни, бедност и т.н. Последните инициативи на RfP са с фокус върху климатичната криза. Не ме питайте също и дали Грета Тунберг участва в RfP, защото и това не знам.
На форума, отрадни мои кръщелници, Цариградският патриарх Вартоломей е произнесъл реч. Моментите в нея са два:
1. В живота има материално и духовно начало
Всъщност това е факт, който дори марксизЪмът-ленинизЪмът не отрича. Тези начала – материалното и духовното, – както и пропорциите между тях, определят и разнообразните видове мирогледи, към които се обръщат хората в ежедневната си практика. И да, тези мирогледи могат да бъдат много и най-различни.
Цариградският патриарх с пълно право констатира, че поради хипертрофията на материалния компонент в мирогледа, човешката цялост се е изкривила и личността изпада в мъчително състояние на алиенация (и си го изкарва според патриарха върху околното среда), човекът са превръща в „автономна единица, която постига своето благополучие за сметка на другите и на природния свят“, тоест, както би се изразил някой православен мислител – човекът се превръща от богата и пълноценна личност в самотен и фрустриран индивид. И това е точно така, кръщелници, говорили сме го с вас много пъти.
2. Да се търси обединение между духовните заради това, че са духовни
Това е вторият момент. Не, не било ставало дума за „опит да се създаде нова синкретична религия“ (1) (има си хас!), а само да се постави в центъра СВЕЩЕНОТО – „висшата, абсолютна реалност, която се изразява по различни начини: като Бог, Аллах, Брахман или като Лъчезарната пустота“. Вероятно и Молох (a.k.a. Баал Хамон в Картаген) с детските жертвоприношения има място в това идеологическо ширине, нищо че не е споменат поименно. Проблемът е, кръщелници, че т. нар. „Висша реалност“ никак, ама никак не е една и съща личност при всяко свое проявление и народите по света не се покланят на едно и също нещо под различни имена, моля да запомните това.
Да се търси, това, което е общо между „духовните“ (например, че съзнанието определя битието, а не обратното), като напълно се пренебрегне всичко, по което се различават (например Христос Бог ли е или твар и Богородица богородица ли е или христородица) – е фундаментален икуменически принцип, за който, кръщелници мои, също нееднократно сме говорили.
Звучи много правдоподобно това неглижиране на различията. Звучи даже великодушно. Но пък още от дълбока древност има обособена наука, която се занимава с майсторлъка думите да звучат правдоподобно и красиво. Нарича се риторика. Част от риториката са омилетиката и апологетиката – основни дисциплини в семинариите, богословските факултети и духовните академии, фундаментална част от образованието на всеки клирик, особено на висшите. Тази широта на възгледите, това великодушие беше издигнато като лозунг на сексуалната революция на хипитата – „Правете любов, а не война!“.
Често съм се питал, а сигурно съм го споделял и с вас, кръщелници, кое е по-приемливо – да вярваш в Бог и да Го обичаш, все едно как, или изобщо да не вярваш? И кое е по-осъдително – изобщо да не славиш Бог или да го славиш по извратен начин, почиващ на лъжа? От една страна изглежда по-приемливо изобщо да не се занимаваш с Бог, вместо да го хулиш, защото лъжливото отношение към Бог е богохулство. От друга страна обаче няма по-ужасна форма на гордостта от тази да поставиш себе си на върха на мирозданието, без да има нищо над теб – никакво същество, никаква воля, никакъв авторитет. В този смисъл всяко вярване, всяка система, която допуска нематериален творец или поне контрольор на материалния свят, добавя поне още една инстанция над гордия „свръхчовек“ и го тика към някакво смирение. Затова може би, вместо да вярва единствено в себе си, в крайна сметка е по-добре човек да вярва в някакъв бог и да му се прекланя, да го слави по някакъв начин, за да не възтържествува изцяло материалното.
Обединени срещу злото е и сърцевината на изтъкнатото от Цариградския патриарх Вартоломей пред форума на RfP. И по принцип е точно така. Но тук трябва да опрем до мярата. И до главната цел. Коя е тя – да живеем без бедност и да пазим природата? Или да спасим душите си за вечността, независимо през какво ще ни се наложи да преминем по този път? Кое е важното, кое е смисълът, кое е целта на нелепото ни пребиваване в този поднебесен свят?
Мярата. За да се опише тя, достатъчно е да въведем едно старо понятие, понятието за Необходимо и достатъчно условие – да славиш Бога, вместо да не го славиш, безспорно е необходимо условие. Но достатъчното условие е да го славиш правилно, без отклонения, без лъжи, така, както е наредил Сам Той. Дори и да има много истини (по-скоро заблуди, които временно приличат на истина), Истината с главна буква е една и тя е извън нас, извън пространството и извън времето. Истината не е нещо, а Някой – „Аз съм пътят и истината и животът“ (Йоан 14:6). Следователно не може, няма как едновременно да бъдат истини всички постулати на „висшата, абсолютна реалност, която се изразява по различни начини: като Бог, Аллах, Брахман или като Лъчезарната пустота“. Най-малкото защото според всички, освен според християнството, Христос, дори да е съществувал реално, не е Бог, а човек, пророк, привидение, аватар или кой знае още какво. Не може. Христос, Богочовекът е 100% Бог и 100% човек, което е възможно единствено в многоизмерността на Църквата. „Бъди верен“, казва Апокалипсисът. На какво да си верен? На лъчезарната пустота?
Това, кръщелници, и само това е християнският мироглед. Как човек става християнин? Като положи клетва – Символа на вярата. А там преди всичко се казва: „Вярвам в ЕДИН Бог Отец… и в ЕДИН Господ Иисус Христос“ (роден, несътворен, ЕДИНОСЪЩЕН). Това те прави християнин, не нещо друго.
Вижте, казват: религиите си приличат. Ами, разбира се, че ще си приличат! Истината е една и всяко творение има някаква смътна представа за своя Творец. Но тя ще продължи да бъде смътна, ще придобива причудливи (даже уродливи) форми, докато Творецът не се въплъти и не формулира Истината с устата Си. Какво казват модернистите: човечеството се развива и представата му за Бог вече не е същата. Тоест истината вече е друга, всичко онова, което е говорил Сам Христос, е вече лъжа, така ли? На това ли чакате да повярваме? „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“(Гал.1:8), казва св. ап. Павел.
Да, всеки е свободен да вярва в каквото си иска. И аз нямам нищо против да съчувствам на всевъзможни благородни каузи. Дори бих съчувствал, но като гражданин, не като християнин. Като християнин имам други ангажименти. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
(1) Всъщност да намекваш, че божеството е едно, независимо от това в какви форми и под какви имена се явява, е точно това. Според вещи познавачи на темата, именно това ще бъде идеологическата платформа на антихриста – ето ме, аз съм окончателният бог, когото познавате под много имена, едно от които по някаква случайност е „Христос“.
Автор: Иван Стамболов-Сула
trud.bg