Съобщава се, че в Газа е убит българин. Шофьор бил човекът и работел към ООН. Още един убит в Газа – това е същото, като да се тревожиш, че е отвята песъчинка от пустинята.
Не е много приятно, че е българин и че работи за ООН, но то ООН и българите кой ги брои?
Над селото, в което живея – около манастира и в скалите над него често падат мълнии. Чувал съм, че мълнии са убивали овце и кози. Виждал съм и подпалено от мълния дърво. Да е убиван човек от мълния, не ми е известно, но тука, по горите, хората не си споделят много-много.
Не е изключено в Газа също да е паднала мълния и да е убила нашия сънародник. И да е ранила другите трима-четирима като него – служители на ООН. Мълниите са Божие наказание и убиват, и пет пари не дават.
Знам колко е деликатна темата, колко са чувствителни (и с пълно право) евреите към живота и съдбата си, към историята си, ясно ми е какво са дали на света и колко са страдали, но в случая с убития българин работата не е много читава.
В Газа загинаха десетки хиляди палестинци. Тъпчат ги и ги сриват тия палестинци – без да ги делят на Хамас и обикновени хора, без да ги разделят на бойци, жени и деца. А така нареченият колективен демократичен Запад, в случая предвождан от САЩ, си затваря очите,ушите и устата. Не ги затваря напълно, но всички реакции могат да минат по линията на отбий номер.
Потрисащо е и двупосочието на българската интелигенция по отношение на кръвта в Украйна и на кръвта в Газа.А от вчера – и на българска кръв. Смъртта не би трябвало да има двупосочие и не би трябвало едната кръв да може да се пролива, а проливането на другата да е престъпление и сатанизъм. Човешкият поглед или е поглед на човек със сърце, или е разноглед поглед.
Усещам как нашите – българските институции, са се натиснали надолу, как гледат работата с убития българин да се погълне от пожара в Кочани и как се вземат всички мерки работата да се замаже. Знаем как трепват като струни сърцата на служителите във Външно министерство и как приемат Декларации по различни въпроси на секундата, а в случая са излезли в неплатен отпуск. Спомняме си как на воля се лее червена боя по определени Посолства и как днес боята от всякакъв цвят е голям дефицит. Нямаме информация, чакаме още информация, случаят се разследва – точно това са думите, с които започва замитането на Смъртта под килима. Обаче Смъртта не е боклук – да я заметеш – тят попива през килима и се вижда.
А иначе знаем колко лесно се лепят етикети, как се раздават оценки за събития и личности, които не се вместват в координатната система на позволеното. Не е грях да се казват думи и срещу силните на деня. Точно в България, която е положила големи усилия и е спасила, доколкото е могла, своите евреи, трябва да се чуват и гласове срещу Силните. На никого не е позволено всичко.
Може и да се окаже, не е невъзможно, че българинът е убит случайно, че не го е убила военната машина на Нетаняху, че го е гръмнал Хамас, че го е поразил Господ Бог или Божия мълния, но за тази смърт трябва да се говори. Защото ножът е опрял до кокала.
Около нас вилнеят войни, огън гори, отменят се избори, извършват се политически арести, краде се като за световно, кожата на света се прекроява и въпреки всичко за този убит българин трябва да се говори. И да се търси отговорност за смъртта му. Иначе приличаме на мишки, които се интересуват само от сиренцето си, а после хвърчат, за да ги забележат. Мишките и когато ръкопляскат, и когато плачат, си остават мишки.
А с хората не трябва да е така. Не би трябвало.
Николай Милчев