Интернет се превърна в най-мощния инструмент за контрол, познат на човечеството.
Google знае какво търсиш, Facebook знае с кого говориш, Amazon знае какво купуваш, Spotify знае в какво настроение си. Всичко това се агрегира, анализира и продава.
Правителствата виждат, че корпорациите имат неограничена власт над информацията, и решават, че и те искат “парче от тази власт." Въвеждат закони, които изискват back doors в криптирането, налагат глоби за „вредно съдържание", без ясна дефиниция. Изискват идентификация, за да „защитят децата", но в процеса премахват анонимността за всички. Защитата става претекст, с контролът цел.
YouTube алгоритъмът те води към все по-екстремни клипове, защото екстремното задържа вниманието. Facebook feed-ът ти показва гняв, защото гневът генерира engagement. Не ти забраняват да мислиш свободно, просто те дресират какво да желаеш да мислиш.
Тези три форми на контрол не се борят една с друга, а си сътрудничат.
————-
Всичко става под най-благовидни предлози.
"Да защитим децата!" – и хоп, ето ти предложение да ти четат личните съобщения.
"Да се борим с тероризма!" – и хоп, ето ти масово събиране на данни за всеки и всичко.
"Да спрем дезинформацията!" – и хоп, ето ти "министерства на истината", които решават кое е вярно и кое не, а всеки, който не е съгласен, е "враг".
"За твое удобство!" – и хо-о-оп, ето ти цифров портфейл и ID, с което утре ще ти разрешават или забраняват да си купиш нещо в зависимост от социалния ти рейтинг.
Лъжата е проста и банална: "Предай ни свободата си, а ние ще ти дадем сигурност и удобство.", и ние се съгласяваме, защото сме твърде заети да скролваме в Instagram и да се караме за политика във Facebook, за да забележим как стените на дигиталния затвор се издигат около нас.
Сделката беше сключена тихо и почти несъзнателно. „Дай ни местоположението си, за да ти показваме най-близката пицария.“ „Дай ни достъп до контактите си, до съобщенията си, до мислите си, за да ти предложим персонализирано преживяване.”
И така започна Голямото опитомяване. Дивият океан на ранния интернет бавно беше преграден, канализиран и превърнат в мрежа от старателно аранжирани, стъклени аквариуми. Facebook, Google, Instagram, TikTok… всеки от тях е безупречно проектиран хабитат, където се чувстваме комфортно, докато невидими стъклени стени ни разделят и оформят възприятията ни. Вече не плуваме в океана, а го гледаме през прозорец, който алгоритъмът е избрал за нас.
——————-
Във Великобритания стотици хора са арестувани за саркастични онлайн коментари за полицията. Online Safety Act дава на правителството власт да решава какво е „вредно".
Социалните медии създадоха среда, в която най-отвратителните импулси на хората се изливат свободно. Расизъм, закани за изнасилване, тормоз до самоубийство.
Така крайният либертарианизъм ражда крайния авторитаризъм, защото когато откажеш всякакви правила, в крайна сметка обществото ще поиска ред.
———————
Австралия забранява социалните мрежи за деца под 16. Звучи разумно, нали? За това Австралия изисква проверка на възрастта, което обаче означава край на анонимността за всички.
Виждате ли модела? Всеки проблем се решава с повече идентификация, надзор и контрол. Децата са зависими от TikTok? Въведи ID. Има дезинформация? Сканирай съобщенията. Има радикализация? Блокирай съдържанието.
Технологиите не са неутрални, те носят ценности, интереси и власт, а тези, които ги създават, не са благодетели.
А най-печелившият продукт е зависимостта.
———————
ЕС предлага Chat Control 2.0 за масово сканиране на криптирани съобщения за детска порнография. Целта е благородна, но средствата са катастрофални. Криптирането е или абсолютно, или не е, не може да има „криптиране само за добрите момчета". Всеки back door може да бъде експлоатиран от правителства, хакери, корпорации… от всеки, който разбере как.
Историята на всяка технология за надзор показва, че тя създава се за „екстремни случаи" като тероризъм, педофилия, а след това се използва за всичко друго.
Пътят от „защитаваме децата" до „следим всички" е кратък и предвидим.
Но страхът е по-силен от принципите, а сме загубили способността си да мислим в дългосрочен план. Всяко кризисно събитие създава политически натиск „да се направи нещо", и това „нещо" винаги е повече власт за държавата, повече контрол за корпорациите, по-малко пространство за лична свобода.
———————
Никоя свобода не е абсолютна. Свободата на словото престава там, където започва подбуждането към насилие. Правото на неприкосновеност е до там, където започва да застрашава живота на другите. Анонимността е мощен инструмент за дисиденти и за тролове. Криптирането защитава журналисти и престъпници.
Правителствата, които искат да „регулират" интернет, не го правят от любов към децата, а защото не могат да контролират мрежата, и това ги дразни.
И така стигаме до абсурдната ситуация, в която двете страни се борят за власт, облечена в морални термини. Анархистите говорят за свобода, докато защитават анархията, докато правителствата говорят за безопасност, докато въвеждат надзор… и хората, които да объркани и уморени, избират страна, без да осъзнават, че двете страни играят една и съща игра.
Интернетът е станал твърде важен, за да не бъде регулиран, но регулацията е твърде опасна, за да бъде оставена на правителствата. Корпорациите имат твърде много власт, за да им се вярва. Алгоритмите са твърде непрозрачни, за да са демократични. А ние сме твърде зависими, за да се откажем.
Остава ни да признаем, че проблемът не е в това дали ще има контрол. Ще има, винаги е имало. Въпросът е: за какво, с какви гаранции, и кой решава?
———————
Казват, че най-големият трик на дявола е да ни убеди, че не съществува. Новата власт иска да ни убеди, че нейните механизми са за наше добро. „Защита на децата“ е кодовото име за тотално сканиране на личната ни кореспонденция.
Тези, които говорят за това, ги обявяват за конспиратори, защото единствената ефективна защита срещу тази система е да бъдеш обявен за луд. Ако кажеш, че Цезар е гол, не наказват Цезар, а пращат теб в лудницата.
Трагедията ни не е, че сме загубили свободата си, а че сме забравили какво означава тя. Свободата не е избор измежду предварително одобрени опции, тя е правото да кажеш „не“, да бъдеш оставен на мира, да бъдеш неразбран, неудобен, дори грешащ. Правото на собствена тайна и на неотчетена мисъл.
Има момент, точно преди да натиснеш „Agree", когато всъщност можеш да прочетеш Terms of Service, 5 хиляди думи юридически жаргон, написан така, че да не го разбереш. Никой не го чете, затова го правят така.
Това не е грешка в системата. Това Е системата.
——————-
Времето НИ изтича, но не защото държавите стават по-репресивни, а защото ние губим способността си да мислим сложно. Всичко се свежда до slogans, viral tweets, 280 символа гняв. Алгоритмите ни научиха да мислим така, и сега, когато трябва да решаваме сложни въпроси за власт, свобода и контрол, ние сме неподготвени, защото сложността не е viral.
Интернетът не ни е отнет, нито е загубен. Той никога не е бил наш, това е общо пространство, конструирано от власт, капитал и технология. И сега се преконструира. Въпросът не е дали ще се промени, а кой ще го промени, в чия полза, и с какви последствия?
Ако искаме да имаме думата, трябва да спрем да се правим на наивни, и да вярваме, че някой (Дуров, Мъск, Цукърбърг, Европейската комисия) ще реши вместо нас. Те решават според собствените си интереси. Винаги е било така.
Няма да има внезапен апокалипсис. Дистопията вече е тук, просто сме свикнали да я наричаме „удобство".дойде с „Приемам общите условия“.
Изход няма. Не и такъв, който да включва завръщане към някакво романтично минало.
Nik Ray
