Колкото и невероятно да ви се струва, Чарли Кърк беше убит от „добрите сили“, от правилно мислещите. От тези, които решиха, че каквото и да кажат или да направят, са от правилната страна на историята и на закона. Дори не от правилната страна, а от богопомазаната страна. Чарли Кърк беше убит от „надхората“.
В опитите си да интелигентничат, някои казват, че Чарли Кърк се бил самоубил. Самоубил се е, защото е проповядвал „езика на омразата“. Не, момчета, момичета и вие, третите, не се е самоубил. Самоубийството е, когато вземеш решение да приключиш с живота си и сам изпълниш тази закана. Когато имаш мнение, което не е угодно на либералния планктон плуващ в блатото на неолиберализма, и те застрелят, това не е самоубийство. Убийство е. И вие не кършете ловки мисли, а приемете реалността. Защото ако не я приемете и продължавате да извъртате и фактите, няма как да си говорим за каквото и да е.
Всъщност така се отваря прозорецът за следващото такова убийство. Добива се усещането (нали не сте забравили, че живеем в държавата на усещанията), че ловният сезон за инакомислещи е разрешен.
Следващата стъпка ще е хората с различно мнение да се класифицират като „нехора“. Така ще отпадне досадната принуда да се арестуват физическите убийци и да им се налагат строги присъди като на убийци. Те ще могат да минават с глоби или мъмрене с последно предупреждение. Може и някое ТВ риалити да се направи, в което либералните убийци ще се разкайват и който се разкае най-добре, ще печели по един милион долара.
Сега нека го кажем спокойно. Чарли Кърк беше убит от либералната доктрина, която зад паравана за някакви малцинствени свободи налага розов фашизъм, толерира извращенията и налага волята си по брутален начин. Беше убит, защото говореше истини.
Чарли Кърк беше убит и нищо не може да го върне — нито справедлив съдебен процес, нито изрядни свидетелски показания, нито сдържаното съжаление на обществото.
Убийството му е сигнал, че живеем в свят, в който истината не е добре дошла. Свободното мнение, ако не подкрепя транснационалната идеология, подлежи на безмилостно наказание, разбира се, под аплодисментите на „розовата паплач“.
Ние се ограничаваме само с дела, „бухалки“ и банове в социалните мрежи. Играем си като деца на новата игра „Преклони се пред п@шката на родител едно“. Под родител едно имам предвид мама. А в Америка започнаха играта насериозно.
Няма как да не попитам: „Кога ще ги стигнем американците?“. И въобще накъде са тръгнали тези американци, че ние търчим след тях да ги стигаме? И най-важното – като ги стигнем после какво правим?
Емил Йотовски