Тия двамата пък сякаш падат от Марс – имам предвид кметовете на столичните райони „Младост“ и „Люлин“, които тия дни едновременно избягаха от Тайфата на Кирчо, все още нахално накичена с името „Продължаваме Промяната“. Причината: натискали ги да уредят някакви сделки от скритата програма с далавери, с която всяка тукашна партия се издържа. Горките – на Марс такива неща не се случвали…
Мнозина обаче ще се запитат, щом са толкова девствени в тия работи, защо двамата марсианци са се хванали с Кирчовци и изобщо с тукашната политика?
Те изглежда не следят и медиите – иначе щяха да са научили за една тайно записана преди време спявка на елита на ПП, която недвусмислено доказа, че дори една занемарена септична яма е по-чисто място в сравнение с българската политика.
А и Кирчо отдавна е ясен и за уличните кучета – и също толкова отдавна е получил опрощение за всичките си грехове, дори и за тия, с които тепърва ще ни радва.
Нещо повече: той се е превърнал в обяснението и дори в оправданието за Всеобщата Греховност, в която сме затънали и в която ще си останем.
Кирчо наднича отвсякъде: всяка документна измама ще напомня за него и ще бъде оправдавана пак с него; всеки даже най-смътен еротичен намек ще събуди с нова сила любопитството към парапетното му приключение, след което публичното бъркане под нечия женска пола вече не е осъдително, остава само това да бъде обявено с решение на Конституционния съд.
Впрочем, не е справедливо да си острим моливите по изстрадалите глави на конституционните съдии, защото никой съд не е в състояние да се справи с дяволиите на Кирчо, дори самият Дявол отдавна щеше да се е отказал да се пазари с него.
Факт е, че Кирчо надигра общественото мнение, то се оказа безсилно да го вразуми дори в нищожна степен. Временният им наставник Радев направо нарече него и сиамският му близнак Асенчо „шарлатани“, но противно на очакванията на наивниците те носят и тази оценка като някакво ценно отличие от президентската канцелария.
Кирчо и ортаците му промениха изцяло и завинаги тукашната политика: и до тяхното появяване тя никога не е била дейност, достойна за някакво уважение, но те я окаляха до невъзможност – достатъчно е да си спомним дори само аферата с двойното гражданство на Кирчо.
Тъй или иначе, измамата – понякога дори умишлено демонстрирана – и нейните първенци вече хвърлят мазно/вонливо петно върху цялото политическо съсловие. То пък няма сили да се защити – а е и съмнително дали изобщо иска това. Сякаш няма желание и да се дистанцира от кирчовци – и оставя впечатлението, че едва ли не се възхищава от тях.
Кирчовите „шарлатанства“ бяха повече от арогантни, те сякаш нарочно предизвикваха здравия разум на обществото, доколкото той все още съществува – дори само споменатата афера за неговото гражданство му осигурява челното място в една класация на най-бруталните измами. След тази афера вече всичко беше възможно в българската политика.
Политическото съсловие се прикри в кирчовщината, прие я охотно като едно удобство, като услуга за собствената си немощ.
И вече изобщо не се притеснява, че демонстративно е презирано от Народа – той категорично изостави политиците си.
Остави ги, например, да харчат част от парите, отклонени от него, в някакво срамно подобие на избори, които всъщност отдавна са се превърнали в полесражение на купения вот в различните му разновидности.
Но Народът не е достатъчно опитен в тия сметки и допусна Сектата да постигне – и да затвърди през изборите – едно равновесие, което й осигурява възможността безметежно да властва в мерзостта на различни сглобки, които, като по правило, са дълбоко аморални.
Станахме свидетели на завършената Свинщина в политиката.
Абе, тия кметове наистина ли падат от Марс?
Безспорно е обаче и друго. Политическото съсловие успява да оцелее, поне в някаква степен, като почти винаги в решаващите моменти оттласква и пренасочва общественото внимание от важното към маловажното, от смисленото към незначителното.
Така се случи и с направо непоносимите разкрития за старческите домове и изобщо с позора, който винаги ще съпровожда отношението ни към нашите предци.
Няма лесно да се отървем от срама, че сме дива държава, която е успяла до такава степен да оскоти населението си, че то е загубило представа за святостта на задължението да се грижи, дори със сетни силици, за родителите си – и дори е забравило за този си дълг. Който би трябвало да е неотменим при всякакви обстоятелства – даже и когато сме изоставени/подвластни на някоя Гнусна Сглобка.
Статистиката ни поразява със своята жестокост. Трябваше да станат известни издевателствата в Ягода, за да се наканят да преброят старческите домове – едва 5 хиляди и 600 за цялата страна, домовете за хора с увреждания пък са още по-малко – 4 хиляди и триста – и това при едно фатално застаряващо население, също и порядъчно болнаво. Едва ли някой се съмнява, че всичко ще приключи с въпросното преброяване. Неизбежно е.
Сякаш сме попаднали във вихъра на някакъв опустошителен смерч.
Всички се усещат изоставени – и още по-лошото е, че сякаш не проумяват на какво се дължи това.
Държавата е изоставила населението си – само завършен идиот не би се съгласил с това. Младите са изоставили Старите – те пък отдавна вече не намират утеха в младите, да се надяваме, че поне не са ги проклели. А всички вкупом са изоставили Държавата, тя сякаш не съществува.
Изчезна и вече не съществува спонтанния колективен вопъл, толкова популярен до преди няколко години: „Няма държава!“ Това е повече от ясен знак: тя не съществува, няма я, самозаличила се е, дано да не са я заплюли за изпроводяк. Макар че, ще бъде напълно заслужено да й се окаже тази чест.
А Властниците все така фатално закъсняват във всичките си начинания. Трябваше медиите да се натъкнат на няколко миниконцлагера, по-жестоки от нацистките и по-изобретателни в смазването на човешкото достойнство, за да се сетят да изцедят от себе си няколко капки състрадание.
Те не са в състояние да направят нищо повече.
***
Бел.: Книгата „Великият Случайник“ бе издадена през 2022 година.
Кеворк Кеворкян