Д-р Катя Пенева е семеен консултант с над 10 г опит. Завършила е БАН, а от 2021 г е преподавател по приложна и трудова психология във ВХТИ Асен Златаров.
Стоя в кабинета си в изчакване на поредната среща с двойка с проблеми в отношенията и на ум си тананикам песничката на Калки и Мартина.
„Можем ли да върнем любовта щом веднъж ранена е била…ще излъжем ли любовта. Искаш да запазиш любовта си вечно жива. Любовта ни е снежинка в топла длан.“
Всеки един от нас иска да срещне голямата си любов, онази красивата, неповторимата, съвършената. В полета си към красивото по-скоро следваме желанията си, игнорирайки реалността, мечтаейки си, че всяка една следваща връзка ще бъде по-добра от предходната. И когато това не се реализира по обективни причини, ние се чувстваме разочаровани. Поредният ни партньор не отговаря на нашите изисквания и няма достатъчно качества за да продължим връзката си с него. Нуждаем се от раздяла или поне от почивка, от време, в което можем да се отърсим от болката. Той ли всъщност е злодея или ние сме тези, които сме били твърде открити за да позволим да бъдем уязвени? От нас винаги са изисквали, изискваме и ние. По този начин оказваме огромен натиск върху другия без да допускаме каквито и да било компромиси. Превръщаме се в главен съветник в надзирател над другия: „ Ако ме обичаш не прави това“, „Дръж се като нормален човек“, „ Колко пъти да повтарям, колко ме дразниш, когато не се вслушваш в това, което ти говоря“.
Убедена съм, че звучи познато за повечето от вас, но едва ли можете да разчетете личното послание, което отправяте към другия. Вие желаете да имате удобен партньор, точно такъв, какъвто е във вашите представи. Във вашата версия отклонения и грешки не се допускат. Другият не ви обича, защото ако ви обичаше нямаше да постъпва срещу волята ви. Сякаш любовта зависи от правилното поведение на някой. Винаги когато един човек не откликва на чувствата ви, вменяването на вината може да се използва, за да се вкара в правия път. Цупене, хладно мълчание, сърдити погледи. „ С теб повече не желая да говоря“, „ Как можеш да си представиш, че след всичко , което направи мога да те обичам“. Можете да използвате вината и като полезно средство, за да накарате любимия да се приспособи към изискванията и стандартите на поведение, налагани от вас.
Едва ли можем да допуснем, че зад личните ни изисквания стои собствената ни уязвимост, тази човешката, която притисната в ъгъла на нестихващите проблеми се нуждае, от някой по-силен и по-съвършен човек, който да може да бъде опора в трудните моменти. И когато липсва тази опора, защото другият е също толкова слаб и беззащитен, колкото сме и ние в житейските бури идва онова безкрайно разочарование. Желаем другия да бъде повече от това, което сме или поне да не ни разочарова. Така де искаме съвършеният любим и когато той не е такъв, защото той е човешко същество ние преставаме да го обичаме. Време е да си тръгва или ако няма тази възможност ще бъде изолиран по всякакъв начин за да се научи да се съобразява с волята ви. Защото правото е на по-силната страна, а то в повечето случаи е на изискващия човек. И се чувстваме наранени, и сме обидени и душите ни кървят обгърнали болката на поредното ни разочарование. В съвремието ни е по-лесно да се разделим, отколкото да се научим да живеем заедно и да приемаме недостатъците си. Да се научим да живеем с тях, без да се обвиняваме, че нещо не ни е по вкуса или по мярката.
Преди време си казвах: Ех, колко му трябва на човек. Сега си мисля, че отговора не е в количеството, а в качеството на отношенията, на които никога не можем да се насладим, защото все нещо ни липсва и все нещо не ние по мярка. Чувствата ни са зависими от другия и неговите ограничени възможности за създаване и поддържане на хигиенна среда в емоционалното ни пространство ни създават усещане за безизходица. Знам, колко много боли, когато човек се чувства наранен, независимо от причината. В такива моменти е добре да се обърнем към себе си и да си дадем сметка за причините довели до това разочарование. Във всяка една връзка има и много тежки моменти, трябва да се научим да ги приемаме за да можем да продължим да вървим на пред. Можем да се разделим разбира се, можем и да се затворим в себе си, запазвайки дистанцията по между ни. Не че по-малко ще ни боли, просто няма да обвиняваме другия за собственото си негодувание. Зная има грешки, които не се поправят, но има и път в тези грешки, който трябва да се измине и поредната раздяла не винаги е най-доброто решение.
