Запознах се с него на кандидат-студентските изпити в НАТФИЗ. Аз обикалях аудиториите на сградата, за да показвам колебливия си талант пред строги комисии, а той вече беше приет (тогава можеше да те приемат и преди казармата, наричаха ги „донаборници“) и закачаше красивите момичета, тръгнали да стават актриси.
Веднага го забелязах. Иван Ласкин беше цветен човек, различаваше се от тълпата. В очите му винаги светеха едни дяволити пламъчета, които издаваха, че той не спира да се забавлява. Дори когато е уж сериозен.
Говори, да речем, с някоя кандидат-студентка и изведнъж нещо му щуква и се покатерва като котка на един от кестените пред сградата (сега май вече ги няма).
Главата му беше пълна с щури идеи. Всяка вечер на витрините на НАТФИЗ изнасяха резултатите от изпитите, напечатани на пишеща машина. И притеснените кандидат-студенти четяха имената на одобрените и се радваха шумно, или пък страдаха. Иван влязъл един ден в стаята на Учебния отдел и помолил да му дадат пишещата машина за малко да си напечата нещо. А вечерта беше залепил на витрината до списъка с одобрените за следващия кръг кандидати следната обява:
„Молим всички кандидат-студенти за специалността актьорско майсторство, които са преминали успешно третия кръг на изпитите, да се явят в деловодството на Народния театър, за да бъдат назначени в трупата“.
Някои се бяха вързали и бяха отишли наистина. Иван се превиваше от смях. Беше едно голямо дете, което не иска да спре да си играе.
Не помня как точно се сприятелихме, но нещо се харесахме. Може би заради сходното ни чувство за хумор, или пък заради несериозното ни отношение към всичко, не знам. Аз се смеех от сърце на глупостите му и той се смееше на моите.
Във ваканцията между първи и втори курс си счупих крака и трябваше да остана няколко месеца на легло. Иван идваше всеки ден да ме види. Един ден пристига и ми носи една голяма диня. Казах: Ванка, благодаря ти, ама що си харчиш парите за дини? А той вика: а, нищо не харча, просто бягам по-бързо от зарзаватчията.
През 1994 година Руси Чанев покани една група млади артисти в Малък градски театър Зад Канала. Първата ми постановка на професионална театрална сцена беше „Обърни се с гняв назад“, а Иван играеше ролята на Джими Портър.
Страхотно изживяване беше. Не мога да ви го разкажа. Театър не се разказва.
Иван не се вземаше насериозно и презираше хората,
които се изживяват като важни. Помня как на една церемония на наградите „Аскеер“ направи за смях един злощастен режисьор.
Бездарниците го ненавиждаха, защото им казваше в очите, че са некадърни. А посредствените хора не обичат да чуват истината.
Беше обичлив човек. Голямото му сърце беше събрало много любов към близките му. Сигурен съм, че тая любов ще ги топли, докато са живи.
Мисля си, че Иван се махна от живота напълно съзнателно. Какво да прави повече тук? В това оскотяло общество, което говори само за пари и за свинщини.
Всеки ден, когато излизам в гората с кучето, си говоря наум с Иван. Представям си какво би казал той в някоя ситуация, как би реагирал…
Понякога ми се струва, че мяркам между дърветата дяволитите му усмихнати очи, и знам, че ей сега ще направи някаква голяма простотия и двамата ще се спукаме от смях.
С това голямо сърцато дете, което така и не спря да си играе.
Иво Сиромахов
(от книгата "Моите вдъхновители")
