Във връзка с пожарите даваха репортаж за едно шестнайсетгодишно момче от София, дошло през лятото при баба си в Сунгурларе. Момчето Дани си показа подметките на обувките – разпрани и почернели подметки от ходене по пепел и въглени.
Този Дани ми напълни душата. Пръска с една пластмасова бутилка, където огънят още тлее, и обикаля да търси пострадали животни. Намерил обгорена катерица и тя първо не искала да пие вода, но после пила и се посъвзела.
Браво, Дани! Така се пораства – при баба на село, понякога – и в огъня.
Защо винаги става така? Защо винаги изпитанията и страданията ни карат да видим добрите хора около нас. Ама те са около нас през цялото време. И всичките са с изгорени подметки – от огъня на пожарите, от огъня на трудностите, които им поднася животът, от несвършващите пътища по чужбина и от дългото ни завръщане към родните къщи.
Момчето заслужава медал, макар че държавните медали и награди винаги намирисват и на нещо друго. Дани заслужава медала на нашата сълза от благодарност и умиление.
Знам, че в репортажите по телевизията нещата понякога се нагласяват.
Дани подаде и бутилка вода на един шофьор и каза, че обичал да прави хората щастливи. В репортажите е така – нещата винаги малко се понагласяват. Обаче изгорелите подметки на обувките и катеричката, която като пила вода, се посвестила, нямат нагласяване. Когато огънят лумне отвсякъде, всички трябва да станем нестинари, ама не ставаме.
А Дани, без да знае, е станал нестинар.
Високо, слабичко момче, да му се не надяваш на сърцето и на изгорелите подметки.
Николай Милчев
