Спирам колата и ги гледам с часове. Опустял пчелен кошер, порутен кирпичен зид, килнат асмалъкът от циментови колове, кладенец без ведро, скърцащ ветропоказател. Сиротната оскъдност на предишните поколения, които създадоха България.
Мисля, че в тоя минимализъм, в тази скромност, в това протохристянско смирение бе спасението на народа ни досега.
Нашият народ иде от бедността и е оцелял в нематериалното, развивайки се в духовното. Как ще е нататък, не знам. Задникът му натежа, затрътли се някак си по небългарски, загуби мъжеството си, тунингова жените си, все по трудно лети.
Недялко Славов