В такива следобеди, казваше поетът Петко Братинов, е най-добре да се запиеш. Точните думи му бяха „в такива дъждовни следобеди“, но като няма дъжд, и с малко хлад ще се задоволим.
Пия уиски и ям таратор. Оная вечер пих ракия и ме боля глава. Не бях пил поне от месец, но напоследък нещо се отпуши. От пиенето ми се опъват нервите, звуковете се усилват и едно тракане на чиния ми се струва като излитане на самолет.
След пиене с дни не ми е добре и се чувствам разглобен, но го правя заради спането и заради сънищата, и заради смаляването на тялото, и заради внезапните бликвания в паметта, заради спомените. Правя го и заради думите на майка ми. Стиснах я веднъж за гушата и на въпроса защо пие, тя ми отговори: „Защото го няма баща ти и защото дните са много дълги.“
Петко Братинов беше поет, а майка ми беше медицинска сестра. Чудото е в това, че и той, и тя бяха стигнали горе-долу до един и същи извод, но в различно време от живота си – Петко Братинов още от младини, майка ми – на стари години.
Казват, че смъртта изравнявала всичко. Безсмисленият живот също. Но пиенето изравя всичко. Пиенето е като куче, като глутница кучета е пиенето, което изравя от душите ни всичко – и костите на отминали любови, и камъните, хвърлени по главите ни, и коренчетата на цветя, и още, и още – до безкрай.
Такова запиване следобед би трябвало да продължи дълго. Както желязото се нагрява и нажежава, така да се нагрява и нажежава мозъкът, докато изведнъж бликне лава (лавата на неосъзнатото, на глъбинното, на потисканото) и така, както се лее тази лава, да дойде сънят.
Сънят след следобедното пиене не е точно сън, не е сън, който те води на други планети, не е сън, който съединява счупени и разлетели се встрани неща. Не е сън, който ти подсказва какво ще се случи. Следобедният сън след пиене е залепване за времето – с восък, с туткал, със съсирена кръв, с пот, със слюнка. Такъв сън те освобождава от необходимостта да мислиш, да бъдеш човек, да бъдеш звяр понякога. Такъв сън изключва мозъка ти и му дава кратка почивка, кратко безвремие и кратка тишина преди голямата тишина и голямото безвремие.
Такъв сън не е и репетиция за смърт, такъв сън не е нищо, което може да се опише, защото е кълбо, което те премазва, но и което те спасява.
Гледам през прозореца – черната котка в съседния двор е станала два пъти по-голяма, църквата се е оттеглила далече, макар че е само на трийсет-четирийсет метра. Полуизсъхналата круша свети червеникаво. Тревата е станала чисто бяла. Боклучетата по пътя светят като огледала. Всичко е различно. И слава на Бога, че всичко е различно. И слава на Бога, че големият сив джип, спрял на улицата, ми изглежда като кутия за обувки. И слава Богу, че голият до кръста мъж ми изглежда като малко момче. И слава Богу, че гълъбите в небето се претопяват в синьо-бяла материя, в синьо-сив полъх. И слава богу, че звукът на моторетките преминава встрани от мен и от много време не ме убива. Най-лесното е да си помисля, че съм пиян. Важното обаче е да повярвам, че това е реалността на моите видения о думи и че сега за малко съм при нея.
После махмурлукът е като стръмен баир – понечиш да го преминеш, и падаш. И единственият начин да се спасиш от махмурлука на живота, е веднага, щом отвориш очи от следобедния сън, ама буквално след минута, да изпиеш една чаша, а после още една. И когато дойде нощният сън – мъчен и тежък, да си спомниш поне за секунда, че животът е махмурлук, че следобедният сън, особено когато вали дъжд или когато е хладно, е сън в Рая. Или някъде там.
Николай Милчев