Властта е страшно нещо. По-развращаващо даже от богатството
Огромно постижение за българския политически живот би било да се установи приемственост в лидерството на партиите
Така, ако им се усмихне щастието, един ден попадат в парламента, а оттам и във всички други сладки кътчета на властта с един или друг достъп до публичния ресурс и обществените поръчки. Правят някой и друг лев и се оставят да бъдат отнесени от прииждащата вълна на следващия “спасител”, приготвил празното си портмоне за абсолютно същата операция. Това наричаме “превръщане на властта в пари”.
При хора като Мъск и Тръмп не е така, макар че Тръмп, доколкото чуваме, доста успешно монетизира властта. При него можем да перифразираме марксическото “пари-стока-пари прим” в “пари-власт-пари прим”. Тръмп, като вещ бизнесмен, знае, че в качеството си на президент на Америка е достатъчно да каже, да речем, че ще бомбардира Иран и от това изказване ще паднат акциите на всички транснационални корпорации с бизнес в Иран. Като паднат акциите, Тръмп ще ги купи и ще каже, че няма да бомбардира Иран, за да се вдигне цената им отново.
Кое е по-важно – властта или парите? Разбира се, че е властта. Мъск, Бил Гейтс, Безос, Цукерберг – всички тези не могат да похарчат за лични удоволствия всички пари, които имат, но могат да се насладят на цялата власт, на цялото влияние, което те им носят, че и за още ще питат. Властта е ценност?1 по скалата на увреденото човечество.
В началото на седмицата се разчу, че Мъск ще прави нова американска партия. Дали това е сериозно намерение или невротичен изблик, ние няма как да знаем, но идеята е поучителна.
Не съсипвайте чудесния двуполюсен модел! Парламентарната демокрация познава два основни вида политическа кариера – 1.) в рамките на голяма традиционна партия или 2.) чрез създаване на собствена партия, която започва да проституира още от датата на регистрацията си. За някои псевдолиберали и псевдодемократи двупартийността е нещо ужасяващо, кърваво посегателство над многообразието и малцинствените права. Някои от нашите най-истерични медии веднага реагираха злорадо: “Стига двупартийна диктатура”. Добре е да не забравяме, че това са медии, при които жегата на болшевишкия патос е обратно пропорционална на компетентността, интелигентността и общата култура, които се движат някъде около точката на замръзване.
Н пък, като се замислиш, в политиката, след като я очистиш от всичко излишно, остават ляво и дясно, макар и с вариации в различните общества и различните епохи. Така че и партиите е нормално да са две – лява и дясна. Две, големи и стари. Ако си амбициозен, един ден ще те издигне за министър партията на дядо ти. Конкурирай се вътре в една от класическите партии, а не тръгвай да монетизираш мъничкото популярност, която си натрупал повече или по-малко по случайност!
Сега Мъск, обиден по детински на Тръмп, заплашва да направи точно това. И какво? Най-тъпото ще бъде, ако, след като (и ако изобщо) го направи, хората се разделят на Тръмпсти и Мъсковисти. Позволете ми да предположа, че от нашия умнокрасивитет масово ще се пишат Мъсковисти, защото Мъск ще колонизира Марс и прочее прогресистки халюцинации, а пък Тръмп е шпионин на Путин, освен ако вече не са забравили този детайл, защото беше сравнително отдавна.
И отново ще направят пагубната грешка във всяка конфронтация да виждат ангели и демони, сблъсък между доброто и злото, все едно как си ги представят. А то не е така. Ако в калта се сбият шопарът Пешо и шопарът Гошо, кой от тях е доброто и кой злото? Кой е ангелът и кой – демонът? Безспорно, накрая и двамата ще станат на шунка, а шунката е несъмнено добро, но дотогава само ще сеят гняв и омраза в душите на простолюдието.
Нещата стават още по-сложни от това, че даден шопар по един въпрос може да се държи като ангел, а по друг – като демон. Да вземем БСП. Когато русофилстват по най-елементарния болшевишки и коминтерновски начин, не са прави. Когато обаче застават против Истанбулската конвенция – тогава са напълно прави. Но ще кажете: има значение с какви мотиви го правят. Не, невинаги има значение.
В Америка не за първи път трета сила се опитва да се намеси в политиката. Помните ли Анжела Дейвис? През 1980 и 1984 тя е член на Американската комунистическа партия (напуска я през 1991 поради несъгласие с демократичните промени в Русия) и се кандидатира за вицепрезидент на… дайте първо да го напишем на английски – Gus Hall, генерален секретар на американските комунисти и пръв приятел на страните от Варшавския договор. Написах го на английски, защото социалистическите медии го наричаха “Гюс Хол”, а няма никакво езиково основание да се прочете така. Трябва да се прочете “гъс”. По същия начин обаче се чете и думичката “гъз” заради обеззвучаването на звучните шумови съгласни в краесловие или пред беззвучна съгласна. От своя страна “гъз” идва от старобългарското “г? зъ”, откъдето през руски е и “гузен”, макар някои да твърдят, че идва от “г? зити” – “посрамвам, позоря”.
Очевидно “г? зити”, каквото и да е означавало в последствие, е редно да се преведе като “гъзя”, “гъзя се”, пък нека “академичната литература” си затваря очите. Но в случая не това е важното. В случая е важно, че нашите медии не можеха да наричат лидера на Американската комунистическа партия “гъз” (както не е прилично да се нарича и лидерът на коя да е друга комунистическа партия) и затова му викаха “гюс”. Другия път ще ви разкажа защо иранските медии никога не споменават малкото име на гръцкия министър-председател Кириакос Мицотакис. Но стига сме се излежавали по тучните морави на омайния свят на думите, защото задачата ни е друга.
Само да кажа за Анджела Дейвис днес (понеже мнозина сигурно са я забравили или изобщо не са я чували) и повече няма да ви занимавам със Съединените щати и техните комунисти. Днес бившата кандидатка за вицепрезидент е лесбийка (по собствени признания от 1997), има си любовница, подкрепя Me Too, BLM, черните жени, затворниците, палестинците и Джо Байдън. Продължава да преподава из университетите и не знам американската политика да се радва ли, да плаче ли, задето Дейвис вече не се занимава с нея. Край! Край и за Дейвис, край и за Мъск, край и за Тръмп!
Да видим как стоят нещата у нас.
Огромно постижение за българския политически живот би било да се установи приемственост в лидерството на партиите. В някои го има, в БСП, например. Откакто се казва така, нейни лидери са Александър Лилов, Жан Виденов, Георги Първанов, Сергей Станишев, Михаил Миков, Корнелия Нинова и Атанас Зафиров. Да не споменаваме Димитър Благоев, Васил Коларов, Георги Димитров, Вълко Червенков, Тодор Живков и Петър Младенов, макар че може би трябва. Макар всички те да образуват фаталното число 13, партията си е една, историята? си е една и там, види се, толкова държат на нея, че още не са се покаяли нито за септемврийския метеж от 1923, нито за атентата в “Св. Неделя”, нито за т. нар. “народен” съд.
В ДПС също има смяна на лидерите, но аз не се наемам да кажа дали е същото като при комунистите/социалистите. Така или иначе може да се каже, че ДПС също вече е парния с традиции.
За жалост разпадът при онова, което трябваше да представлява политически хора като мен, е най-драматичен. Костов разби славното ОДС, като обособи своята ДСБ, която днес е част от ДБ, а пък ДБ е част от ППДБ. Иначе самостоятелен рейтинг на ДСБ не се мери отдавна (или ако се мери, не стига до широката аудитория, а си остава за вътрешен ужас), не се мери от 2014, когато е бил около два процента и половина.
Пред ГЕРБ стои необходимостта да станат класическа, традиционна партия, когато Борисов се оттегли по един или друг начин, надявам се с аплодисменти, защото го заслужава. В момента ГЕРБ води най-реалната политика за България: умерен национализъм; консерватизъм с акцент върху Църквата; прагматичен европеизъм в името на общото материално благосъстояние; административна компетентност и кадрова обезпеченост.
Мечтая си за времето, когато българският политически живот ще се определя от потомствени социалисти и потомствени гербаджии, ДПС ще се е поделило между тях, а отстрани с неразбиращ поглед ще се пулят всякакви там мимолетни политически експерименти.
Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Автор: Иван Стамболов-Сула
trud.bg