Много малко от нас знаят, че авторът на над 300 популярни песни, сред които заглавия като „Бяла тишина“, „Робинзон Крузо“, „Хора и улици“, „Нашият град“, „Циркът“, „45 години стигат, времето е наше” и музиката за над 40 игрални филма, като „Сватбите на Йоан Асен“, „Момчето си отива“, „Селянинът с колелото“, „Матриархат“, „Оркестър без име“ и др., е от известен, патриотичен род от Охрид. Бащата на композитора Борис Карадимчев е интендант на нашите Въздушни войски в периода от 1941 до 1942 г. и началник на Въздушното училище от 1942 до 1943 г.
Климент Димитров Карадимчев е от онези родители, които възпитават децата си в уважение и обич към род и родина. Когато Борис се ражда през 1933 г., Карадимчев-баща е началник на секцията в щата на Въздушните войски, а от 1937 г. е началник на отделение в щаба на Въздушните войски И продължава да прави военна кариера.
От баща си бъдещият композитор наследява неговите разбирания за живота – да възприема нещата около себе си – хубави или лоши, с всеопрощаващи очи, да работи това, което го радва, да е здрав и да има добри приятели.
Семейството на Борис Карадимчев, което има дом в София, е изселено принудително в Ловеч през 1949 Г. Тогава комунистическата власт предприема масови унижения на т.нар. „царски военни“. Климент Карадимчев трябва за 2 дни да се изнесе със съпругата си и с трите си деца от столичния си дом, за да се нанесат в него партийни функционери. Интернират ги в Ловеч за цели десет години, после им връщат софийското жителство и те започват наново всичко, в различни квартири. Въпреки това, както казва баща му, животът трябвало да продължи.
Майка му е художничка, но обича да свири на пиано. Баща му хваща цигулката за удоволствие, а Борис мечтае да стане летец.
Вземат му учител за цигулката. Той обаче обича химията и прави смели опити на техния таван. Един ден подпалва тавана и бащата му дава съвет да наблегне над цигулката, тъй като до този момент „никой не е умрял от фалшиви тонове” – израз, който в зрелостта си авторът на „Бяла тишина” често цитира.
Борис кандидатства в Консерваторията като жител на провинциален град. Не греши, че създаването на музика е истинското му призвание. Името му се записва сред най-изявените автори на музика за киното, естрадата и рока. През 1979 г. властта се присеща точно той – синът на авиатор, да напише музика по текст на Георги Константинов, тъй като тогава излита първият български космонавт. „Бразда в небето" се записва от Георги Минчев, повече от десетилетие след емблематичната „Бяла тишина”.
От баща си Борето запомня, че каквото и да се случи, той трябва да запази своето достойнство подобно на своя дядо Димитър Карадимчев и на своите охридски роднини.
Дядото Димитър (1860 – 1940) е учител в Охрид, тъй както и баща му Костадин е учител. И двамата Карадимчеви смятат, че учителството е най-благородната професия.
Димитър е и деец на Върховния македоно-одрински комитет. Ядосан на сърбеещите се българи, а и те на него, той заминава за свободна България, където развива широка просветна дейност и е с големи заслуги към културното развитие на знеполския край. С пристигането на Димитър Карадимчев в Трън се поставя началото и на сценичното изкуство в града, когато около 1880 г. се представят едноактни битови сцени, поставяни от него. Той е основател и на печатното дело и периодичния печат в Трън. Карадимчев открива първата печатница в Трън и на 2 януари 1895 г. излиза и първият брой на вестник „Ерма“, чиято редакция също е в печатницата. От 1898 до 1899 година Карадимчев издава и печата вестник „Руй”, както и наследника му „Нов Руй” от 1903 до 1912 година.
Димитър Карадимчев участва активно и в живота на македонската емиграция в България. Делегат е от Трънското македонско дружество на Третия македонски конгрес от ноември 1896 година. В периода 1912 – 1913г. е кмет на Охрид. В същата 1913 г. Димитър е прогонен от новите сръбски власти и се връща в София, където работи като учител. На 73 години дядо Димитър заминава за Трън, където преподава френски език в Трънската гимназия.
Интересно е, че Борис Карадимчев в нито едно свое интервю не се хвали със своя охридски род, към който кръвно принадлежи, както мнозина от политическия ни елит днес правят. Факт, който се дължи на неговата вродена скромност и на разбирането, че трябва да правиш това, което ти е на душа. Синът на дядо Димитър, чичо на Борис Карадимчев – Васил, е македоно-одрински опълченец в Пета одринска дружина. Другите чичовци на Климент Карадимчев – Ахил и Лев Карадимчеви, също са свързани с македонския въпрос. Ахил (1869 – 1950) е секретар на Охридския околийски революционен комитет. През 1905 г. е арестуван от властите и е осъден на 3 години затвор. През 1913 г., след Охридско-Дебърското въстание е арестуван отново от сръбските власти и метнат в затвора за 2 месеца. По време на българското управление на Вардарска Македония през 1918 г. Васил е архиерейски наместник в родния си Охрид.
Брат на Ахил и на Димитър Карадимчеви е Лев Карадимчев (1873 г. – неизвестна е годината на неговата кончина, но според спомените на Петър Карчев през 1963 г. той е още жив). Лев също работи като учител в Охрид, но по-късно емигрира в България, където става активист на македонските имигрантски организации, През май – юни 1901 г. участва в подновяването на дейността на Охридското братство в София и на 2 февруари 1902 г., когато окончателно се основава Охридската дружба, е избран за секретар-деловодител. Участва в подпомагането на четите на Александър Протогеров и Никола Герасимов през август 1902 г.
Борис Карадимчев има късмета и щастието да се учи от великаните в българската музика: Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, Любомир Пипков, а по композиция – от Панчо Владигеров. По някое време тайно започва да свири по ресторантите: Някой лев отгоре никога не е излишен на студента. Ръководството на Консерваторията обаче не разбира тези финансови несгоди, то е възмутено и наказва безпощадно: Карадимчев е отлъчен от академията.
Връща се след година и взема две дипломи наведнъж. Едно от първите места, в които е назначен музикантът след дипломирането си, е Софийският държавен цирк. Там той е главен композитор.
В едно интервю в навечерието на осемдесетгодишния си юбилей Карадимчев разказва за една лудо влюбена в него дресьорка, която го е карала да си сложи главата в устата на лъва, за да докаже, че я обича. Макар че й доказва, че е влюбен в нея, полякинята прави опит за самоубийство, съкрушена от раздялата си с любимия Борис.
Според житейско-философската формула на Борис Карадимчев щастливият човек трябва да има добри гени, добри приятели, добро настроение. Воден от добрите си гени, през 1979 г. Карадимчев създава Детска вокална група към Двореца на пионерите. Тя е толкова добра, че стига до „Златният Орфей“. И тогава животът ражда една история, която силно напомня терзанията на героите от филма „Оркестър без име". Остават часове преди децата да излязат на сцената. От фестивала искат да знаят как да ги обявят. Отговор няма. Ръководителят и малчуганите се разхождат из алеите на Слънчев бряг и мислят. Търсят нещо кратко и звучно, тоест нещо, което най-трудно се намира. Така се ражда „Пим-пам“.
Тясна е връзката на Борис Карадимчев с детската и забавната песен, филмовата музика. За него няма нисши и висши жанрове, а просто хубава и лоша музика.
Така той поставя началото на една традиция в историята на българската забавна музика, която никога не повтаря себе си. Всяка негова творба предизвиква огромен социален резонанс десетилетия наред. Така например под изпълнението на Георги Минчев на песента „Бяла тишина“, поместено в социалните. мрежи, слушатели са написали: „От времето, когато музиката беше брилянтна, а не ширпотребна…“, „Велика песен!“, „И Шекспир би казал: „Прекрасно!“.
Неговите песни се изпълняват от прочути наши певци и групи като Лиана Антонова, Мими Николова, Богдана Карадочева, Георги Минчев, Мария Нейкова, Йорданка Христова, Борис Гуджунов, Емил Димитров, Боян Иванов, Маргарита Хранова, Константин Казански, Емилия Маркова, Мария Мицева, „Сребърните гривни”, „Тангра”, „Кукери" и др.
Карадимчев определя работата си като своята най-голяма любов. Малко преди да си отиде от този свят, той написва музика по стихотворение на Иван Вазов „Христос Воскресе“. Неговите песни си припяват поколения наред. Мелодии, които връщат спомените и които ще съхранят спомена за техния композитор.
Източник: Уикенд