В 20-те години на ХХ век Джон Мейнард Кейнс ревизира теорията за свободния пазар на Адам Смит, извеждайки на първо място идеята за общото благо. Според него ролята на държавата е да балансира частния и обществения интерес чрез монетарни и фискални инструменти.
Кейнсианци помагат на правителствата на САЩ и Европа при справянето им с глобалната криза от 30-те години на миналия век.
Втората световна война разрушава половин Европа, но в 40-те и 50-те години на ХХ век западът се развива с бурни темпове и последствията от войната са преодолени неочаквано бързо, не на последно място и заради широката държавна намеса в икономиките, обусловена именно от Кейнс.
В повечето държави от Западна Европа се налага идеята на „welfare state” – социалната държава, известна още и като “държавата на всеобщото благоденствие”. Кейнсианството продължава да е доминиращо в икономиките им, а в политиката властват социалдемократите, изповядващи умерения марксизъм на Клаус Кауцки и Едуард Бернщайн, запазващ паритета между частна и държавна собственост. Западноевропейските държави и особено Скандинавието стават символ за подражание в целия свят. Средната класа става болшинство. Неравенствата са пренебрежимо малки.
Това е истински социализъм, който, в край на краищата, победи другия – източния ленинизъм.
Икономиката се развива бързо, създава се огромно богатство, но собствениците и акционерите са принудени да отделят значителна част от това богатство за огромни корпоративни данъци и за растящи заплати на работниците. Държавната нaмеса ограничава възможностите за неконтролирани печалби и това все повече не се харесва на едрия бизнес.
Група представители на големите корпорации и най-вече – на банковия сектор решава да промени статуквото.
За да премахнат кейнсианството, като водеща икономическа теория, те се обръщат към идеите на неолиберализма, наричан още либертарианство – течение, възникнало през 30-те години на ХХ век и разпространявано от представителите на т.нар. Австрийска икономическа школа. Неолиберализмът издига в култ идеята за т.нар. laissez-faire – напълно свободна от държавна намеса икономика и пълно подчинение на адамсмитовата „невидима ръка на пазара”.
Още е 1947 г. е създадено Обществото „Мон Пелерин” / Mont Pelerin Society/. Сред неговите съучредители са Фридрих фон Хайек, Лудвиг фон Мизес, Карл Попър. За лидер е избран Хайек, който вече е издал “Пътят към робството”. В тази книга австрийският икономист защитава тезата, че всеки опит за планиране от страна на държавата неминуемо води до тоталитаризъм.
„Мон Пелерин” е последвано от десетки подобни научни центрове, фондации, институти и think tanks /мозъчни тръстове/, чиято единствена цел е възхода на неолибералните идеи.
В САЩ неолибералите се групират около икономическия факултет на Чикагския университет, където преподава Милтън Фридман. Фридман е автор на една от основните неолиберални икономически теории – монетаризма. Според него, развитието на всяка една икономика се постига най-ефективно, когато се обръща специално внимание само и единствено върху растежа на паричната маса.
От 1950 год. професор в същия университет е и Фридрих фон Хайек.
Фон Хайек, Фридман и множащите се техни последователи, щедро спонсорирани от крупния бизнес, нямат за цел да променят общественото мнение, а си поставят задачата да спечелят на своя страна елитите – журналистите, университетските преподаватели, публичните интелектуалци, писателите.
Чрез огромна, добре организирана и пребогато финансирана система от мозъчни тръстове и най-вече чрез дългогодишна и скъпо платена кампания в средствата за масова информация, постепенно неолибералите налагат своите идеи над управляващите – първо в САЩ, а после и в Европа.
Фон Хайек и Фридман твърдят:
Правителствата трябва да премахнат всички правила и регулации, спъващи натрупването на печалба.
Те трябва да продадат всички държавни активи, на частни корпорации.
Драстично да се ореже финансирането на социалните програми.
Всичко това става действителност в края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. Маргарет Тачър става британски премиер през 1979, а Роналд Рейгън печели президентските избори в САЩ през 1980г. „Рейгъномиката” и „Тачъризма”, които по същност са чисто неолиберални икономически програми, започват да властват над целия западен свят.
Основна идея на неолибералите е – Богатите е по-добре да станат още по- богати, а бедните да са си бедни с очакването, че облагите, с които се ползват богатите, в даден момент ще се „процедят“ и към по-бедните слоеве на обществото. Поддръжниците на ниски данъци за богатите твърдят, че ако бъде приложена тяхната политика, рано или късно положението за всички ще се подобри. Както се вижда – било е лъжа.
После следва Програмата за неолиберална глобализация. Неолибералното настъпление беше водено от правителствата на САЩ и Великобритания, плюс двете главни междуправителствени организации – Международният Валутен Фонд и Световната Банка, които заедно създадоха и проведоха политиката, известна под името Вашингтонски Консенсус.
Вашингтонският Консенсус обещаваше подновен икономически растеж за всички държави. В политически план неолибералната глобализация постигна значителни успехи. Правителство след правителство – в Европа. Азия и Америка приватизираше държавни индустрии, отваряше границите си за търговия и финансови сделки, намаляваше социалните помощи. Социалистическите и кейнсианските идеи, бяха дискредитирани пред общественото мнение и отхвърлени от политическите елити.
Воденият от СССР комунистически блок също се разпадна. Подготвените за целта неолиберални мозъчни тръстове веднага „завладяха” съветското наследство. Неолиберални правителства бяха „избрани” в почти всички източноевропейски държави.
Останалото, го виждаме и днес. Настъплението на неолиберализма беше истинската революция на богатите срещу народите. В наши дни се стигна дотам, че термини като "капиталисти", "експлоатация", "потисничество" са се превърнали в мръсни думи и "за нас е по-лесно да мислим за края на света, отколкото за края на капитализма".
Неолиберализъм засегна всички области, не само икономиката и работата, но също така и правосъдието, образованието: той преобърна представата ни за обществото, за семейството, за самите нас. Вместо да живеем в свят на солидарност и справедливост, тънем в алчност, егоизъм и социален дарвинизъм.
Затова и днес, вместо светът да върви напред, както прилича за XXI век, той се е върнал в грозните времена на ранния капитализъм отпреди 200 години. Единствената разлика е, че масата не е приспана от страх, а е приспана от пропагандата.
Иван Спирдонов
