Бившият външен министър на Северна Македония Никола Димитров щял да помага да оправим двустранните си отношения
Край Вардар не могат да приемат, че някой ще се хване да свърши работа, без да е част от държавна институция и на сигурна бюджетна заплата
Това, което сега ще напиша, поне стотина пъти съм изговарял на различни места, по различни поводи и пред различна публика. А то гласи следното: ако на земното кълбо, или на политическата карта на света има две държави, които в най-малка степен се нуждаят от посредници в отношенията си, това са Република България и Република Северна Македония. Ясно, нали? Толкова прозрачно и естествено, че нямам никакво намерение да изтъквам аргументи в подкрепа на това становище. „Становище“ звучи сухо и дистанцирано, но в случая върши работа, за да изрази една позиция, която защитавам откакто се помня.
Точно заради това ми стана крайно интересна новината, че бившият министър на външните работи на Северна Македония, а после вицепремиер по европейските въпроси в правителствата на Зоран Заев, Никола Димитров, щял да играе ролята на човек, който улеснява диалога между София и Скопие с оглед на европейските аспирации на страната му. Един вид посредник между София и Скопие.
Вестта беше поднесена така, че не ставаше много ясно дали това ще стане в рамките на държавните институции на Северна Македония, или както беше изказано предположение, че става по инициатива на неправителствена организация, но с подкрепата на чужда държава. Самият Димитров беше дал някакво изявление по този повод, което в характерния за него енигматичен и сложен начин на изрязяване също не помагаше да бъде хвърлена повече яснота за личното му участие в цялата работа. Бил част от екип, от НПО, от тинк-тинк, които помагали на държавите от Западните Балкани да преодоляват пречките по пътя към европейското членство, и още такива мъгляви и общи приказки. Нищо конкретно, но все пак се пораждаше впечатление, че Никола наистина би могъл да бъде ангажиран с диалога между двете ни държави по „някаква линия“ отвън.
Разбира се, в подобна ситуация Министерството на външните работи на Северна Македония просто беше задължено бързо да опровергае тълкуванията в някои медии край Вардар, че Димитров щял да бъде назначен във ведомството за „улеснител“ на диалога със София. Край Вардар не могат да приемат все още, че някой ще се хване да свърши някаква работа, без да е част от държавна институция и на сигурна бюджетна заплата. Все пак става дума за сериозен ангажимент – да създаваш условия взаимните връзки между Скопие и София да се нормализират, диалогът между тях на всички равнища да тръгне и двете държави да повишат степента на доверие помежду си. За такова разбиране вероятно играе роля и споменът за последния подобен пример в лицето на бившия министър на отбраната, лидер на СДСМ и премиер, Владо Бучковски. През декември 2020 г. професорът по римско право и стар познайник на доста хора у нас Бучковски бе пратен да се среща с българските политици и държавници и да се опита да прави пробив в българската позиция за членството на Северна Македония в ЕС. Но за него – по-долу.
Има и още нещо, което поражда съмнение. Как си представяте вие сегашният министър на външните работи на страната Тимчо Муцунски, едно крайно амбициозно и надуто с претенции момче, да назначи Никола Димитров с цялото му лично и професионално CV като представител на ръководеното от него ведомство за посредник в преговорите с България. Да го видя, няма да го повярвам. Познавам достатъчно добре и двамата, за да допусна, че Муцунски ще сложи подпис под заповедта за назначение, а Димитров ще приеме да му бъде служител, пък каквато и помпозна титла да получи. Та това ще бъде директно признание за пълната липса на напредък на Северна Македония в отношенията с България за времето, когато Тимчо е министър. И за пълната блокада на пътя на държавата към започване на преговорния процес за членство, за което неговото министерство и лично той имат най-голямата грижа.
Да, Никола Димитров беше министър на външните работи, а после и вицепремиер по европейските въпроси в кабинета на СДСМ на Зоран Заев, но той партийно, а и идеологически не принадлежи към партията на социалдемократите. Не е и член и симпатизант на ВМРО-ДПМНЕ, въпреки семейната му принадлежност. Майка му, покойната Радка Димитрова, бе депутат в парламента през първите години на независима Република Македония от квотата на ВМРО-ДПМНЕ. За баща му, професор Димитър Димитров, бивш министър на културата при Любчо Георгиевски, философ и наясно с историята на българщината там. Но Никола през цялото време се въртеше в кръга на либералите около списание „Форум“ на Сашо Ордановски и Гюнер Исмаил. А семейната му история подлъга доста хора у нас да очакват големи промени в отношенията между държавите ни, когато той стана министър на външните работи. Брояха го за „наше момче“. Така че колкото големи бяха тези надежди, толкова големи бяха и разочарованията после от младия Димитров.
Първата реакция на споменатата по-горе вест бе може би и най-точна – ами като е искал да оправя отношенията с България в интерес на страната си, защо не го направи докато беше министър? И докато с премиер като Заев можеше наистина да извърши доста неща, ако бе поискал. В крайна сметка, подписахме Договора за добросъседство и сътрудничество, но какво от него бе изпълнено?
Иначе не мога да си кривя душата, че Никола Димитров има школовка като дипломат, но и като посредник. Той изнесе цялата работа по подготовката и подписването на Преспанския договор с Гърция, като успя да защити колкото можа правото на своите съграждани да се наричат македонци. Но промяната на името на държавата с допълнението „Северна“ от много хора в страната бе приписана като предателство на него и на премиера Заев, разбира се. Да не забравяме, че тъкмо Никола Димитров от името на Република Македония сложи подписа си под документа. Той приема работата си по спогодбата за свой най-висок дипломатически успех, а и шанс да види как действа един истински посредник в преговорите в лицето на американския дипломат Матю Нимиц.
Новината за евентуалната „улеснителна“ мисия на Никола Димитров предизвика интерес и по друга една причина. Вече в нашите двустранни отношения имаме прецедент и той е свързан, както вече казах, с професор Владо Бучковски. Неговата политическа и партийна кариера е ясна, за да я повтарям. Но изборът от страна на премиера Зоран Заев на Владо Бучковски като специален пратеник за отношенията с България не бе случаен. Напротив, той имаше своята логика в многобройните контаки на различно ниво и в различни среди, които Бучковски бе създал и където бе приеман с охота заради нормалните си позиции за това как трябва да се развиват двустранните връзки между нашите две държави. Човекът като историк на правото бе и е напълно наясно с някои спорни моменти в българската история, противоречията, които само затрудняват нормалната политическа и експертна комуникация. Бучковски трябваше да запълни вакуума в дипломацията на Заев след напускането на поста външен министър на Никола Димитров и да се опита да извади от фризера отношенията ни, вкарани там с така нареченото край Вардар „българско вето“. Спомняте си, Бучковски бе добронамерен и наистина като приятел на България искаше напредък. Но явно ролята му на посредник не се хареса на някои в Скопие, вероятно защото създаваше впечатление, че се води някаква паралелна дипломатическа игра, различна от официалната на правителството. После станаха промени и в Скопие, и в София, премиерите Димитър Ковачевски и Кирил Петков предпочетаха прекия контакт и ролята на Владо Бучковски приключи.
Но може би тъкмо заради това, при всяко повторение на сегашната ненормална ситуация в двустранните ни отношения, отново възниква идеята за някакво посредничество. Нали и Виктор Орбан щеше да ни помирява по времето на унгарското председателство? А и в Съвместната комисия за история и образование се появиха идеи чужди учени да посредничат в експертния диалог и да сложат на място историците. Глупости, разбира се.
Така че на всяка подобна идея, независимо от къде идва, винаги ще отговарям така – ако на земното кълбо, на политическата карта на света има две държави…
Автор: Костадин Филипов
trud.bg