Общността, традицията и моралният ред се възраждат като основа на политиката
Постлибералната държава възстановява ценностния смисъл на конституционния ред
Светът, моделиран от идеологията на неолибералния глобализъм, се руши пред очите ни. В своята последна фаза този свят бе олицетворен от авторитарната претенция за уникалност и универсализъм, която потискаше свободата на словото и съвестта, канселираше плурализма, репресираше и цензурираше всеки различен демократичен възглед чрез сложна клиентелна инфраструктура от НПО-агентура, технологични алгоритми, фактчекъри и медийни активисти.
Този свят изчерпа своята жизненост и легитимност, защото се опита да ерозира националната държава и да разруши устоите на общността, на вярата и на морала. Заедно с него рухват и обслужващите го концептуални хомункулуси, съчинявани в някои германски и американски академични кръгове — които твърдяха, че се бил формирал „наднационален, пост-Вестфалски конституционализъм“. С това понятие обозначаваха няколко глобалистки идеологически постановки. Първо, че глобалното управление трябва да надделява над локалния демократичен процес. Второ, че индивидите следва да бъдат обвързани от наднационална правна система, поставена извън волята на народите. И трето, че националната държава трябва да бъде сведена до администратор на решения, взети на глобално равнище.
С други думи: че доминантният правен ред не трябва да бъде израз на демократичната воля на народите, а резултат от самовъзпроизводството на наднационални бюрокрации, откъснати от демократичен контрол. Целта беше да се подменят автентичните правни традиции на народите с абстрактен, културно-стерилен модел на управление, при който демокрацията е сведена до процедура, а суверенитетът — до празна декларация. По същество — отказ от реалната демокрация, от правото на народите да бъдат господари на своята съдба, и насочване на света към безлична система на технократично управление без демократична легитимност.
Политиката обаче, освен всичко друго, е и вградена социална памет за доброто и злото. Там, където тази памет угасне, народите търсят нов път. Неолибералният глобализъм систематично банализираше понятията за добро и зло чрез обезцърквяване на обществото, налагане на джендър-идеологията и все по-истерична тирания на малцинствата. Така в крайна сметка предизвика мощна ответна реакция.
Откри се нов исторически хоризонт – общността, традицията и моралният ред се възраждат като основа на политиката. Преди близо десетилетие писах в монографията „Доктрината Тръмп срещу неолибералния глобализъм“ за всичко това. Тогава стигнах до извод, че предстои дълбочинна реакция, която ще доведе до края на неолибералния глобализъм. Макар че бях убеден в теоретичните основания за този извод, все още не бях сигурен в неговата социална реализация. Днес обаче, виждаме разгръщането на реална социална трансформация. Обозначавам я като преход към постлиберална държава.
Концепцията за либералната демокрация отъждестви нейната същност с формалното спазване на процедури. Но без общностен дух, без споделени ценности, процедурите се превръщат в кух ритуал, способен да узакони дори разпада на обществото. Когато демокрацията се свежда до сляпо следване на процедури, а духът, който ги е породил, угасне, настъпва дълбока криза — така, както при Френската революция лозунгите за свобода, равенство и братство се израждат от якобинците в гилотината и „големият терор“. Днес либералният процедурализъм е изправен пред сходен парадокс: без живо чувство за общност, без утвърдена нравствена основа, процедурите се изпразват от смисъл и се превръщат в оръжия на нови тирании. Когато процедурата се откъсне от справедливостта, тя се превръща в инструмент за поробване, а не за освобождение.
Постлибералната държава възстановява ценностния смисъл на конституционния ред. Поддържа баланса между индивидуалната свобода и колективния интерес в името на общото благо. Тя не е анти-либерална, а преодолява девиациите неолибералния глобализъм. Правото не е бездушна процедура, както го разбира правният позитивизъм, превърнал го така в удобно оправдание на авторитарни и тоталитарни режими. Не е геометрия, нито техническа схема, начертана от международна бюрокрация — политическа или юрисдикционна.
Правото е израз на моралния и духовен порядък на националната общност. Конституцията не е само сбор от „правила на играта“ и технически инструмент за разделение на властите. Конституцията е акт на историческа воля, на общностен политически избор за смисъла на съвместния живот на нацията вчера, днес и утре. В крайна сметка – правен израз на социо-културната идентичност на един народ.
Следователно, самото понятие „наднационална конституция“ е дървено желязо. Защото няма конституция без народ, няма суверенитет без държава, няма право без справедливост. От своя страна, държавното управление не е идеологически неутрална технология, а осъществяване на определена идеологическа визия, легитимирана на макрониво от конституцията.
Постлибералната държава прави и нещо друго: разомагьосва „свещения граал“ на неолибералния глобализъм — глобалния пазар без политически и административни ограничения. Възстановява икономическия суверенитет. Защото, когато пазарът е превърнат в идол, това разрушава общностите. Постлибералната държава не може да стои безучастна, докато жизненоважни отрасли, територии и социални групи се дестабилизират и дори унищожават в името на брутално социално инженерство, налагано от наднационални бюрокрации, като например „декарбонизация“ или „климатична неутралност“.
Постлибералната държава признава религията, културата и традицията като иманентни основи на устойчивото общество. Защото политиката не е само власт и интереси, а правото не е просто умозрителна йерархия от правни норми. В основата им стои въпросът за смисъла. Какъв живот си струва да живеем? Какво общество искаме да изградим? Без отговор на тези въпроси всяка политическа система се превръща в куха черупка. Затова постлибералната държава не води война с религията, а взаимодейства с нея според националната традиция и в пределите на светското управление. Гарантира пълноценно свободата на религията и свободата от религията. Явява се политическата форма на постсекуларното общество, описано от Юрген Хабермас, в което религията е равнопоставен участник в демократичната дискусия.
Политиката на президента на САЩ Доналд Тръмп е своеобразен манифест на постлибералната държава: отказ от глобалисткия универсализъм, възстановяване на икономическия патриотизъм, защита на културната и духовната тъкан на нацията. Неговото завръщане на власт не е просто реванш на консервативните сили, а знак за такава дълбинна преориентация на Америка, а оттам – в перспектива и на Свободния свят.
Залогът е огромен: самото оцеляване на демокрацията, на народите като политически и духовни общности. Дали ще успеем да изградим постлибералната държава на свободата, отговорността и общото благо — това ще бъде съдбовният въпрос на XXI век.
Автор: Доц. д-р Борислав Цеков, Консервативен форум
trud.bg