Повод да потърсим професор Коста Костов за интервю този път не са постиженията му в медицината и работата му като пулмолог. Разговорът ни е за новата му книга, за случващото се в обществото и неслучващите се реформи.
Животът ни връща само онова, което даваме на другите
– Този път предлагам да не си говорим за медицина, а за новоизлязлата ви книга. Защо избрахте „Бяло и черно“ за заглавие на книгата си?
– Преди да отговоря на въпроса искам да изкажа моята сърдечна благодарност на издателство „Хеликон“ за подкрепата и доверието в моите текстове, на илюстратора Христо Комарницки и на автора на корицата – Красен Кръстев. Заглавието „Бяло и черно“ е метафоричен знак, обещание за филипика (черно) срещу обществените порядки и в същото време, като контрапункт (бяло) – възхита от вдъхновяващи личности. Текстовете ми са запалена свещ, за да се прогледне в тъмнината. Заглавието приканва към размисъл за моралните дилеми, за доброто и злото, каквито са в мъдростта на стоици и богомили, към категоричния и хипотетичния императив на Имануел Кант. Текстове в книгата изразяват отношението ми към общественото разделение и отсъстващото разбиране за гибелните последствия от обществената търпимост към престъпленията и корупцията, протеста ми срещу поруганите ценности на либералната демокрация, на основните u темели – лична и икономическа свобода на индивида, човешко достойнство, независимост на институциите, свободни медии, духовен прогрес, добро образование и здравеопазване. Заглавието е контрастно, такива каквито сме и ние, българите, хора на крайностите, без нюанси. Амбивалентни сме – раздвоени в двете крайности, като буриданови магарета между две купи сено – от противопоставяне и преследване на личния интерес, дърпаме в две противоположни посоки и затова сме „гладни“ за демокрация и свобода. А ако мислим за общото благо, за щастието и на другите, без което няма лично щастие, ще престанем с дърпането в различни посоки и ще имаме достъп и до двете купи „сено“.
– Наистина ли смятате, че България има по-добри медици, отколкото системата заслужава, както твърдите в книгата?
– Да, категорично, защото познавам и двете страни – качествата на медиците и недъзите на системата. В този контекст предимствата са категорично в полза на медиците. Здравната ни система не обслужва интересите нито на медиците, нито на пациентите. Тя обслужва олигархични интереси и работи на високи обороти за осигуряване на количество, за сметка на качеството. Не виждам особени предимства пред здравните системи на останалите европейски страни и едва ли някоя от тях ще пожелае да се възползва от „предимствата“ на българската здравна система, които са дълбоко прикрити недостатъци. За разлика от здравната ни система, изостанала и нежелана от европейците, нашите медици са желани в цяла Европа и си намират работа на всичките нива на системата. Това е достатъчно основание, освен всички други, да изкажа убедено твърдението, че българските медици са по-добри от системата, защото мнозинството от тях работят с посветеност на професията, с непрекъснат стремеж за усъвършенстване, какъвто стремеж не виждам в българското здравеопазване, което върви с трън в петата и накуцва все по-осезаемо. Защото народът ни оглупява, вместо да поумнява, странно защо? Според Айнщайн здравият разум е константна величина и се разпределя според числеността на населението. При нарастващия демографски срив в България и отлив на над 2 000 000 българи от страната, съгласно тази формула, останалите тук трябва да сме станали по-умни, а не сме. Напротив – потъваме дълбоко във всички класации, в които се изисква повече интелект и знание. Иначе, сме на първо място в света по брой учени на глава от населението. Докато страдаме по залязващия интелект, изчезваме и физически, защото сме сред първите в световната класация по смъртност. Ние сме във война за оцеляване – биологично и духовно.
– След като са толкова добри медиците ни, защо много българи предпочитат да се лекуват в чужбина?
– Защото технологичното ниво на медицината и стандартите, по които се работи в европейските страни са по-високи от нашите. Системата там функционира по-добре и в полза на пациента, с повече отговорност към крайния резултат, защото качеството в болниците е по-високо и не се състезава с количеството. Отдавна дишаме остатъчните газове и на Турция, някога далеч зад нас в здравеопазването. При нас е системна ентропия, блато, в което храна има само за най-едрите риби.
– Казвате, че медиците ни са много добри, но непрекъснато са атакувани. Как си обяснявате атаките срещу лекари?
– С простотията на ниско образованата част на българската популация, която не уважава ума, правилата и законите в държавата, в условия и режим на обща морална деградация, подготвена и изкуствено поддържана от политическия елит, който, поради личната си деградация, не възпита народа в уважение към образованите, които са малцинство. Защото по високите етажи на този политически елит доминира просташкия популизъм, арогантността и високопарната лъжа. Някога Раковски беше казал, че „человек без учение и наука е мъртъв нравствено.“ Де го днес Раковски да види колко живи мъртъвци има в популацията българска и сред тези, които трябва да ни водят, а дърпат каруцата назад. Иде ми да извикам, като перифразирам едни голям български поет: „Велики, любими мои мъртъвци, плащам, излезте от гроба.“
– Има ли политически контекст в атаките срещу лекари и болници?
– Всички ние сме потопени в политическата уйдурма на олигархията, за която здравето на българина е много добре продаваем продукт. Там, където има милиарди, има политически интереси. Големите потърпевши сме ние, които работим в системата като домашна прислуга на масата на велможите, които от здравните вноски, през прокъсания джоб на болните българи точат пари за яхти и луксозни почивки по екзотични дестинации.
– В книгата си казвате, че сме и странна демокрация, кое и е странното на демокрацията ни?
– Нашата самобитна българска демокрация нарушава един хармоничен природен феномен – единство на форма и съдържание. Официалната форма е либерална демокрация, а съдържанието – олигархично-мафиотска автокрация. Това е особен вид сциентизъм – народното битие протича според индивидуалната представа на автокрацията за него. Желаното от разбойниците, се превръща в действителност за клетите им симпатизанти. Вкарване на народа в калъп по авторитарен образец. Това е политически расиализъм (съвременното понятие за расизъм) – прочистване на обществото от достойни и почтени граждани, личности и политици. Създаване на „чиста раса“ от послушни индивиди без идентичност, като безличните човешки фигури в творбите на Малевич. Популация, която не цени свободата, защото я получи даром, по геополитически причини, за да не се хвърлим в любовните обятия на евразийския авторитаризъм. Харизаха свобода на народ, който не е готов за нея, не познава задълженията си към нея, а иска да се ползва само от правата. Свободата е отговорност към себе си, към обществото, към съдбата и на другите. Свободният човек съзнава своето място и роля както в обществото, така и в общочовешката съдба. Свободата не се състои само в това безнаказано да псуваш управляващите, но и да настояваш за отговорност за делата им. Ако демокрацията не е в добри ръце, тя се превръща в автокрация, дори във фашизъм (Хитлер е използвал умело нейните възможности). Тя може да убива със съгласието на мнозинството. Затова са нужни почтени лидери, национални войводи, които да сочат посоката и да ни водят по нея, следвайки мъдрия слоган „non ducor, duco.“Истинските лидери вдъхновяват с личен пример, теглят най-отпред, но когато е нужно – бутат каруцата отзад, ако затъне в калта.
– Канили ли са ви в политиката, бил ли сте някога изкушен от нея?
– Да, но не съм изкушен от нея. Не съм и удобен, не се вписвам в политическия профил, не съм податлив на манипулация и не съм склонен към конформизъм. Политиката не понася такива като мен, защото съм като динята, мек отвътре, но много твърд отвън и не понасям арогантни профани, промискуитетни политици, приведени целувачи, ренегати и самодоволната простащина, които населяват българската политика. Не е поносимо за българската политическа стъгда моето убеждение, че въпреки особеностите на компромисния политически морал, но и тъкмо заради това, в политиката трябва да влизат почтени хора.
– Какво мислите за случващото се в страната, накъде вървим?
– Бавно и въпреки възпиращите действия на някои български политици и представители на ръководни институции в държавата, побутващи България към евразийската политическа автокрация, посоката на страната ни е към Европа и тази посока няма алтернатива. Друг е въпросът, че пътят е криволичещ и минава през трънясалите дерета на великото българско скудоумие, идващо от мазохистичния балкански манталитет. Георги Марков казваше, че от комунизма ще се отървем, но от балканизма – никога!
– Защо все повече се засилва чувството за безнаказаност и докъде стигат границите на търпението?
– Ние сме дистопична европейска страна, като небивалата държава „Какания“ на Роберт Музил от гениалната му книга-епос „Човекът без качества“, в която всички действат и говорят не така както мислят и мислят не така както говорят и действат. Тотална загуба на идентичност сред болшинството политици и в големи групи от обществото. Форма без автентично съдържание. Тази амбивалентност и деморализиращият популизъм на управляващата политическа коалиция станаха привлекателни за голяма част от популацията, която свикна да живее с лъжата, а почтените граждани, които копнеят за духовно и политическо обновление се умориха и отчаяха от политическите уйдурми. Това отне натрупаната позитивна енергия за промени и над 300 000 избиратели, които подкрепиха протестите през 2020 година и очакваха политически промени, изгубиха надежда за отнемане властта от десетилетното управление на политическата олигархия. Вместо това, властта на статуквото днес е по-крепка от всякога, защото политиците от проевропейските партии не бяха достатъчно убедителни в своите действия и позволиха политическата мерзост да надделее и да затвърди своите позиции. Ние сме нелиберална демокрация, която пълзейки се придвижва към Европа, но поглежда плахо зад гърба си да не u опрат калашник в тила. Десетилетните управляващи със своите перфидни методи на управление постепенно убиха протестната енергия на народа, в желанието си да ни превърнат в хуманоиди – индивиди без отношение към проблемите на другите и общността в която живеят.
– Какво означава задкулисие и как се разгражда то?
– Когато народът изпусне контрола на управлението, при липса на достатъчно силно гражданско общество, в кризисни ситуации през каквито страната ни минава вече 35 години, се появяват популисти, поставени от олигархични политически кръгове, които с лъжливи обещания за справяне с проблемите, овладяват институциите, медиите и съдебната система. Така се формира задкулисното управление, което овладява държавата. Разобличаването на политическата арогантност на статуквото е задължение на всеки почтен гражданин и ако тези граждани нараснат по брой, ще бъдат предупреждение за очакваната гибел на олигархично-мафиотския модел, който управлява България вече почти две десетилетия. Този авторитарен и популистки модел на управление на държавата формира куцата демокрация на отечеството ни.
– Има ли опасност от авторитарно управление?
– Опасност има, но не мисля, че българският народ е оглупял съвсем, че е загубил чувство за себесъхранение. Той търпи дълго, но и неочаквано избухва, когато е застрашен хлябът му и разбира, че някой му дава само трохи от софрата. Очаквам съвсем скоро, като лятото на 2020 година, площадите отново да са пълни и това ще бъде по-силен удар върху статуквото, отколкото през онова лято.
– Бяхте един от привържениците на ППДБ. Разочарован ли сте?
– Имам своите разочарования, но нямам алтернативен избор, защото никоя друга политическа партия или коалиция засега не е по-достойна за моята подкрепа. Разочарован съм от някои личности в демократичната коалиция, но разочарованието ми не е отчаяние. Аз съм просвещенец по дух и привърженик на Имануел Кант, затова дори когато съм песимист по разум, съм оптимист по воля. Убеден съм, че либералната демокрация в България ще успее, защото в нея са ценностите на европейския хуманизъм, идентичността на европейския прогрес.
– Имате ли обяснение защо реформите у нас не се случват, кои са сферите, които имат спешна нужда от промяна?
– България се нуждае от духовно и политическо обновление. Това означава драматични промени във всички сфери на обществото и държавата – образование, здравеопазване, правосъдие, медии. Ние сме парадоксална държава. С най-много магистрати на глава от населението, а с най-малко справедливост, с най-много банки, а с най-много бедни, с най-много болници и болнични легла на глава от населението, а с най-неефективната здравна система, с най-много медии, а с най-цензуриран достъп на свободното слово, с министерство на културата, но с най-малък принос към европейската култура, с най-много хабилитирани лица, а с най-малък принос към европейската наука, с количествен принос към българската наука, но с минимален български принос към световната наука. Затова сме държава, за която чужденците нямат аршин, с който да я мерят. Разбират каква държава сме още на входа, когато потеглят през препятствията на чисто новите български магистрали. А има нещо твърде достъпно за проумяване, за да се променим, трябва да заобичаме отечеството си, да работим за него и неговия просперитет, всеки на своето място, защото животът ни връща само онова, което даваме на другите.
Нашият гост
Коста Костов e професор по белодробни болести, консултант на медицински център INSPIRO и дългогодишен ръководител на клиниката по белодробни болести на Военномедицинска академия (ВМА) в периода 2003-2019 година. Външен експерт по белодробни болести на НЗОК. Специализирал е в Швейцария и Германия. Има завършен курс по лидерство в London Business School. Лектор по белодробни болести в Медицински факултет на Университет “Проф. Асен Златаров”, Бургас от 2021 г. Главен редактор на медицински журнал INSPIRO (www.inspiro-bg.com) и на последното ръководство “Белодробни болести” (два тома), 2016 г.
Автор: Павлина Живкова
trud.bg