Винаги предпочитам умни и смели врагове. Омразата към тях е свързана и с донякъде уважение. Както и с получаването на такова. Нищо не пречи да уважаваш врага, докато воюваш с него. Умният враг насърчава да се стараеш, да правиш анализи, да се развиваш.
Не такова е положението с дребните душици. От тях най-много ме е гнус. Те нямат размаха на големия враг, нямат интелекта, възпитанието и културата. Имат само една дребна душица, която ги яде отвътре и не им дава мира. И те ядат всичко – от постъпките ти, вида ти, поведението ти, самото ти съществуване. Това им носи моментен балсам върху изкривената им душа, която получава мимолетното удовлетворение на изхрачилия се.
Всеки ден виждаме такива. Комплексари. Живеещи, за да завиждат и тормозят. Носещи клюки, злоба и зловонна миризма около себе си. Плюещи приятелите си зад гърба им. Ритащи храната на бездомни душици. Влачещи кучета след колите си. Пращащи доносче срещу другите. Пишещи гнусотии в социалните мрежи срещу тези, които са известни.
В България има много такива дребни душици. От време оно. Като овчарят, поискал от Ботев да си плати за агнетата, без да се интересува, че четата иска да освободи България. Дребната душица е това. Да изкяри нещо, да се изплюе върху нещо.
Това най-много ме отвращава. Дори физически подобни хора ми носят погнуса. Имам усещането, че Бог ги е направил не по свое подобие, а по подобие на плужек.
Пазете се от дребните душици. Те ще ви омърсят. Но не ги подминавайте. Размажете ги, за да си знаят мястото. И да внимават следващия път.
Елена Гунчева-Гривова