той беше този, който беше изпозастрелял в белите брези, пред квартирата на карамански, няколко полицаи. той беше от специалните части и вероятно изпълняваше мокри поръчки, защото определено беше обучен за това. беше едър, грамаден мъж, понякога си мислех, ако се наложи да се сблъскам с него, дали някой от нас ще остане жив. мустаците му бяха дълги, турски, до ъгъла на брадата. беше безцеремонен и зъл. казвах си – какво – така са обучили горкото момче, беше деситина години по-млад от мене. санитарите се страхуваха от него и му позволяваха да прави каквото си иска. защото по това време в болницата храната беше извънредно оскъдна – макарони както ги нарече карбовски като студена сперма на болен човек или боб, господинът от специалните части излизаше, изритвайки с мощния си крак желязната врата, и се връщаше, наловил катерици, нанизал ги на пръчка и когато ги почистеше – печеше ги на малък огън, който палеше в стаята си. не се противопоставях на това. казвах на санитарите и сестрите – все пак го следете – да не направи някоя истинска беля. знаех, че ако вляза в конфликт с него някой от нас задължително ще умре, и това вероятно ще бъде той, защото аз знаех добре как се убива човек. всъщност – вероятно и той. няма значение. с времето той ставаше по-дружелюбен и даже някак го убедих да не пече катерици в стаята си. разказа ми защо бил настанен на задължително лечение. защото пребил от бой баша си. каза със спокоен глас, под дългите си мустаци, че ако е искал нещо повече, примерно да го убие – шеше с един удар да го е убил. аз го потупвах по рамото и казвах – добре, че не си го убил. и той се усмихваше.
после започнах да го развеждам с линейката из софия, при съдебни психиатри – експерти. понякога те се събираха по двайсет човека, аз – млад психиатър и просто някакъв разводач – си седях в ъгъла, близо до моя убиец. те не смееха да изкажат никакво мнение – професори и доценти – бяха страхливи точно колкото катериците, които наемният убиец носеше на шиш. всъщност – по-страхливи. всичките ни разходки по съдебнопсихиатрични отделения и кабинети бяха безлезултатни. бяха минали два месеца, откак моя нов приятел, ченгето-убиец беше в отделението. трябваше да се направи нещо. никой не би се наел да го настани на дълъг срок задължително лечение, колегите ми бяха плахи и безразлични, тия, по-суровите, щато цвета гълъбова, не се интересуваха особено. и един ден аз казах – виж, всичко хубаво. върнинси се в карлово и по-кротко. няма за вилнееш, защото, казвам ти, лично аз ще дойда. нали се разбрахме. ами това дето в белите брези? попита той. за това, надявам се, господ има грижата. извини се на баща си и си гледай градината, нали имате градина? имаме, каза той. е – гледай я. това е. и престани с тия катерици, ще хванеш токсоплазмоза – излъгах го аз. той кимна, стиснахме си ръцете и се разделихме.
Калин Терзийски