В деня на столицата разказ за живителната течност
В историческата Янчулева суша ходехме с попукани устни, защото още не се продаваше вода по магазините
Люта жажда мъчи градове и села, но София не е сред тях. В деня на столицата може да отпиеш от живителната течност и да се изкъпеш. Дори да полееш цветята. Не винаги е било така, ето хрониката на софийската вода.
„Водата беше оскъдна – пише в мемоарите си Димо Казасов. – В редица квартали нямаше жилищни, а имаше само квартални чешми. Дори в централната улица „Аксаков“ повечето жилища имаха само дворни чешми. Центърът, макар и облагоприятстван, също страдаше от липса на вода, която му се осигуряваше само през определени часове на деня. Често пъти водният натиск беше толкова слаб, че не можеше да изтласка водата до първия етаж и тя се черпеше от водомерите в избите.“
През 1907 г. вестник „Гражданин“ кани любители на силни усещания да се разходят по ул. „Ломска“, сега бул. „Княгиня Мария-Луиза“. Те ще видят „сахарската пустиня с нейните пясъци“, уверява газетата.
Същата година кметът Марин Тодоров възлага на двама специалисти да проучат градските термални води. Минен инженер и геолог стигат до заключението, че минералните извори са виновни за сушата.
„Много вероятно е – докладват двамата, – че тия именно термални извори са причината да се засели гр. София тъкмо на това място на Софийската котловина, около изворите на Софийската баня, а не например край реката Искър, която минава недалеко край града София или при подножието и дефилетата на Витоша, гдето има по-изобилна за пиене и чистота студена вода.“
Древните обитатели на Сердика предпочели целебната вода пред речната и вдигнали стените на града около топлия извор. Старите римски бани в центъра на столицата са разкрити през 1891-1892 г. Тогава се вижда, че минералната течност е уловена в кладенец, дълбок близо 4 метра. От него по оловни тръби водата отива към басейните за къпане.
Чудеса се разказват за нейните целебни свойства. През XVII век пътешественикът Евлия Челеби твърди: „Който седем дни пие от софийската минерална баня и се къпе в нея, ако има лепра (проказа), краста, дезинтерия, сърцебиене, с Божа воля може да се излекува от болестите. Който страда от треска, достатъчно е да влезе тук няколко пъти, за да се излекува.“
Ценната течност се лее толкова разточително, че гражданите се перат в „Жешкио бунар“. Той бликал на улиците „Триядица“ и „Сердика“. „Беше обграден с висока дъсчена ограда и имаше един отвор за вход. Служеше и за пералня на града и край него винаги беше оживено. Ползването на водата беше безплатно“, разказва коренячката софиянка Райна Костенцева.
По онова време топлата вода се изстудява за пиене. Тази от водопровода не достига, защото иде от няколко извора при Бояна по глинени тръби, които постоянно се пукат. След Освобождението те са подменени пак с глинени до днешния квартал Красно село, откъдето по чукунени водата отива в София.
През 1902 г. е завършена градската канализация, която влошава положението. Без достатъчно вода каналите миришат и стават гнезда на зарази.
Тогава Боянската река е отбита над селото и през един набързо направен филтър е пусната във водопровода. Бедствената ситуация е закърпена до декември 1907 г., когато е направен Високият витошки каптаж. Хванати са водите на Боянската и Владайската река в сиенитния пояс на планината, облечен с торфена покривка.
Емблематичната чешма Лъвската глава.
Благодарение на торфа водата се оттича бавно, което благоприятства водоснабдяването. Високата витошка вода е със свеж, възкисел вкус, който се дължи на постоянния ù контакт с кислорода и озона.
Тя обаче също се оказва недостатъчна. Докато през 1880 г. столичанинът черпи 125 литра на денонощие, през 1925 г. кранчето му пуска 69 литра. Лете и зиме пък от чучурите капят едва 35 литра.
Класическата норма е 150 литра на човек за 24 часа, установяват специалистите още през 1856 г. Този минимум е валиден и днес, по него е изчислено водоснабдяването на повечето европейски държави.
В САЩ открай време консумират повече. През 30-те години на XX век там се падат по 400-600 литра на глава в денонощието. В някои градове дажбата стига до 700 литра, а във Филаделфия е 860 литра.
По същото време Бистрица, Железница, Драгалевци, Огоя, Крапец и други села около София продължават да пият направо от реката, установява д-р Любомир Цветков. От 144 селища в Софийско 69 са с модерен водопровод, отбелязва той. Едва 9 обаче черпят вода само от него, останалите ползват и други източници.
В окръга има 92 каптажа, 22 са проучени в санитарно отношение, 21 са изследвани частично, а от 49 се пие без официално разрешение. „Тези факти са поразяващи и показват колко леко се гледа на такива крупни здравни въпроси“, възмущава се д-р Цветков през 1937 г.
Понеже водата е лоша и недостига, Общината решава да утоли жаждата на столичани от Рила. Проектът на Рилския водопровод е изготвен през 1923 г., строежът започва през 1925 г., завършен е през 1933 г. На 23 април живителната течност шурва в басейна на игрище „Юнак“.
„Под звуците на военната музика, която свиреше националния химн и под мощното ура на възрадваното множество, фонтанът и водоскоците в басейна бликнаха в безброй струи и озариха с тържествен възторг лицата на присъстващите. Пускането на водата представляваше величествена картина“, свидетелства един очевидец.
Рилският водопровод е изнесен на плещите на инж. Иван Иванов. Десет години той е директор на съоръжението и когато лентата е прерязана, е избран за кмет на София. На този пост остава десет години.
Язовир „Бели Искър“ също е построен от инж. Иванов. Той е завършен през 1945 г., чашата му побира 16 милиона кубически метра вода. Десетилетие по-късно е вдигната стената и на язовир „Искър“. Неговата вместимост е 673 кубика.
Малко или много, всеки управител на София е правел нещо, за да утоли жаждата на столичани. Като стана кмет през 1991 г., Александър Янчулев също стори каквото може. Кръсти улица на името на Иван Иванов и наложи жесток режим на водата.
В историческата Янчулева суша ходехме с попукани устни, защото още не се продаваше вода по магазините. В кратките приливи от чешмите жадните пълнеха кофи, легени и корита. Преваряваха и даваха на децата. Плакнеха се с остатъка, миеха си зъбите с лимонада.
„Така беше, Стефче“, припомни на жена си един приятел.
Автор: Росен Тахов
trud.bg
