Либералният посткомунистически свят може да е всякакъв, но не е задушаващ словото, какъвто беше тоталитарният социализъм
И днес свободата на словото не е абсолютна, пък и не съм сигурен дали трябва да бъде
Либералният посткомунистически свят може да е всякакъв, но не е задушаващ словото, какъвто беше тоталитарният социализъм. Още не беше слегнал прахът от падането на Берлинската стена, когато едни граждани бяха убедени, че ще станат милионери в зелено още на другата сутрин, но други казахме, че каквито и мизерии да ни чакат, свободата на словото е достатъчна, за да кажем, че си е заслужавало.
Разбира се, това може да каже човек, който има нещо общо със словото. Който няма – не го интересува. Той е първият, който ще се съгласи на сделката “лична свобода срещу сигурност и някаква материална обезпеченост”. И никак няма да е прав, защото “в началото бе Словото” и който отнеме неговата свобода, отнема свободата на всичко останало.
При комунизма дори Езоповият език невинаги беше решение, защото и той можеше да бъде отхвърлен. Знаете ли какво е “Езопов език”? Терминът идва от роба Езоп, който под формата на басни изобличавал недъзите на обществото и не просто на обществото, а най-вече на властта, на управляващата върхушка. У нас нещо такова правеше Радой Ралин, само че под формата на епиграми. Епиграмата е ударният жанр на Езоповия език, макар че може да бъде и съвсем директна. В легендарната книга на Ралин “Люти чушки”* иносказанието (Езоповият език) вървеше в интересна синкретична форма между текст и изображение – рисунките на Борис Димовски. И понякога Езоповата критика в страха си от цензурата стигаше до такива елегантни висоти, че в дадена епиграма текстът беше съвсем безобиден без илюстрацията, както и илюстрацията от своя страна беше съвсем безобидна без текста. Тъжна работа, но пък стимулираща творческото символно мислене. Всъщност “Лютите чушки” станаха легендарни не само заради хапливите епиграми, но и специално заради една от тях, която гласеше абсолютно неутралното “Сит търбух за наука глух”, а пък илюстрацията є беше едно съвсем неутрално прасе, с тази малка подробност, че опашката на прасето беше подписът на Тодор Живков. Ето това е Езоповият език, достигнал незнайни висоти (поради отсъствие на друга възможност) в годините на тъпоумна комунистическа цензура. Защо тъпоумна ли? Ще ви кажа след малко.
Езоповски език бяха и пиесите на Станислав Стратиев – “Римска баня”, “Сако от велур” и другите. Когато след “демокрацията” вече този език не беше безусловно необходим, художественото ниво на книгите и филмите рязко спадна. Заприличаха на директните агитплакати на Маяковски, само че в друга посока. След време нещата взеха да се оправят и сега, мисля, са както трябва. Е, не всичко, което се появява на бял свят, е шедьовър, но пък и кога ли е било?
Знаете ли обаче кое тогава беше най-тъжното? Че властта и цензурата не изискваха от творците да бъдат чак такива Езоповци, поне по времето, когато аз започнах да наблюдавам процесите, тоест края на 70-те и началото на 80-те години. Може би са били наплашени отпреди живителните априлски повеи (1956), но факт си остава, че мнозина сами си слагаха юзди. Тези юзди още тогава си имаха име – автоцензура. Така поколения говорители – журналисти, писатели и пр. – развиха отвратителна автоцензура. И това вдъхнови Радой Ралин (или поне на него се приписва) за още една крилата епиграма: “Зайчето Валери пише и трепери”.
И друго, не по-малко тъжно. Скоро се разбра, че творците прибягват до Езопов език и сами с готовност си налагат автоцензура не по една, а по цели три причини, както следва:
1. За да оцелеят и да не ги вкарат в затвора, при което да се чувстват пак някакви дисиденти;
2. Да се харесат на:
3. Властта;
4. Критиката;
5. Евентуално публиката.
6. Да се докопат до кариера, безметежен живот и (дай, Боже!) предвидените за най-вярната художествено-творческа интелигенция привилегии.
Тоест Езоповият език и автоцензурата изобщо не бяха единствено инструмент за оцеляване на свободомислещите. А нима днес ги няма? Нима днес са нещо друго?
И днес свободата на словото не е абсолютна, пък и не съм сигурен дали трябва да бъде. Но днешните лозунги са други. Днес няма врагове на пролетарската революция, а език на омразата спрямо различните. Сами преценете дали това е качествена разлика. Днес няма държавна или партийна цензура, а групички събудени активисти, които те линчуват, докато заинтересованите свиват рамене и казват: “Имат право, това е свобода на словото, това са стандартите на общността”. И в същото време принципите и убежденията остават изцяло в областта на козметиката.
Да вземем столичния район “Оборище”, който – доколко с право, доколко по инерция, – минава за бастион на умнокрасивитета. Този район нашумя със скандалите около кмета си – Георги Кузмов от ПП-ДБ-СС, който бе отстранен заради участието си във фирми и след като ги напусна, го избраха отново. Тоест икона на прогреса, либерализма и глобализма – с две думи на всичко, което “Ганя” не е, на всичко, което “Ганя” руши с пещерния си патрЕотизъм, носиите и хорцата, които люшка в центъра на София за погнуса на жълтопаветниците.
Какво толкоз! Въпрос на конюнктура. Трябва да сме гъвкави, гъвкавостта е признак на цивилизованост и напредничавост.
Дълго време пред мен стоеше въпрос, но мисля, че вече знам отговора. Може ли цензурата на бъде полезна? Може ли цензурата да бъде наложителна? Порнографията и садизмът не се допускат в сериозните електронни и печатни медии. Това неправилно ли е, това зла цензура ли е, атентат против свободата на изразяване? Нацистката символика е забранена (болшевишката уж трябва и тя да бъде, ама не е: можеш да видиш хиляди фланелки на Че Гевара, но нито една на Химлер). Това потисничество ли е?
В младостта на родителите ми са забранявали Бийтълс. Дори в моето ранно детство някои хора все още използваха “битълс” като синоним на битник, клошар, хулиган и т. н. Даже и в момента по МАХ върви един латвийски сериал, “Съветски дънки”, който услужливо припомня на по-младите от нас култа към западните боклуци през онези години. В резултат на това пропагандно отношение, за мнозина, включително и за мен, Бийтълс се бяха превърнали в нещо като религия. Затова по-горе казах, че комунистическата цензура е тъпоумна – защото ненужно героизира неща, които не го заслужават.
Религия на свободата. Но на коя свобода? На сексуалната революция, наркотиците и увлеченията по индийски учения? В никакъв случай не го приемахме така. В Англия – може би. Но не и тук. Тук британският и американският рок и поп бяха израз на бунт. Либерализмът не беше упадък, не беше левичарска крайност като днес, а алтернатива и съпротива срещу тоталитаризма.
Имах колега японец – Тошио и, разбира се, всички студенти му викаха Тошко. Беше дипломат и по-възрастен от нас, но по расови причини не му личеше. Това му беше второ или трето висше. Понеже ми се водеше приятел, а пък аз бях, нали разбирате, фен (фанатик) на Бийтълс, накарах го да ми напише с йероглифи “фен” от вътрешната страна на малката кожена чантичка. Бяха два йероглифа, но не мога да ги възпроизведа.
Пак като студент приложих за първи път Езоповия език (тоест автоцензурата). Веднъж за една дописка за икономическия отдел във вестник “Вечерни новини”, където се учех на журналистика успоредно със следването, веднъж в една дописка за “Студентска трибуна”, която ме изнудиха да напиша (в качеството си на изгряваща литературна надежда) в отговор на някакви “тезиси” за културата на Тодор Живков, и веднъж в един крайно иносказателен цикъл новели, с който спечелих наградата на ректора на Великотърновския университет.
Да, цензурата задушаваше свободата на словото, но автоцензурата я задушаваше още повече. Сега на практика уж всичко е разрешено (разбира се, само безобидните извращения – не е разрешено, например, да не си плащаш данъците и да не си обслужваш кредитите) и много хора израстват в пълно нравствено разложение. И стигаме дотам, че да искаме забраната на гей парадите, DEI (Diversity, equity, and inclusion) в училище и прочее, тоест да искаме цензура. Кой е правилният подход? Мисля, че на човека трябва да се остави избор, за да може да е виновен за греховете си и да има заслуга за праведността си. Като блокираме свободната му воля и го оставяме без избор, ние го оправдаваме и оневиняваме.
Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Автор: Иван Стамболов-Сула
trud.bg