Сладкодумен народ сме. Умеем да разказваме приказки – две мнения по въпроса няма. И сме родили не една, а хиляда и една Шехерезади – и женски, и мъжки.
Хиляда и една нощи не беше валяло – тази нощ валя. Излязох на терасата на блока и от високия етаж слушах как вали в тъмното. Усещах как градът си отдъхва, къпе се и се радва на дъжда. Чувах капките и от време на време чувах свистенето в локвите от гумите на колите, които преминават през тях.
Разсънявах се все повече и повече и си представях как в земята, отчаяни от жегата и от сушата, милиони коренчета очакват капките влага. Треви и растения чакат влагата.
А на сутринта се явиха Шехерезадите. Как стана така, че точно такива масльонки, вазелини, пердета и лишени от костна система и воля същества ни обясняват света? Това вече не са Шехерезади, които спасяват живота си, като разказват нови и нови приказки – това са медузи, малки лепкави медузи, които внезапно са се научили да говорят и ни поднасят своя наратив, и не спират да ни упояват с него. Откъде се явиха тия Ивановци, Каримановци, Божанковци, Тошковци, Валириевци, Биковци – тия специалисти по тържища, банки, тия несвършващи експерти по пътно движение? Откъде се взеха тия политически, социологически и правни Шехерезади, чиито лица нямат умиване и с най-големия дъжд? Откъде се взеха тия прокурорски, съдийски, полицейски, телевизионни и всякакви други, И.Д. Шехерезади?
Дъждът тази нощ беше успокоителен – дъжд, който сваля вътрешната ни и външна температура. Дъжд, който ни прави човеци, а не кебапчета. Не усещате ли, че в тая природна, европейска и световна жега, в тия пламъци и огньове човекът вече не е човек, а кебапче, което бавно се пече, за да бъде изядено.
Шехерезадите в съвременния им вид нямат наяждане на кебапчета. Наративът им на смъртоносни разказвачки разпалва такъв апетит за кебапчета, че няма да спрат, докато не останат сами на земята.
Язък за дъжда, който валя, щом някакъв си господин Иванов, шеф на хранителните борси в България, разказва как „прекупвачите окрупнявали ценни производства, за да ги концентрират в полезност“. (Убийте ме, не мога да разбера какво означава това).
Язък за дъжда, щом борсовият шеф Иванов ми обяснява, че всичко е мирно и тихо и че „цените правят естествени и епизодични отклонения“. И даде пример с колебаещия се в ценово отношение лимон.
Язък за дъжда, щом банковият началник господин Каримански ми обяснява как доходите в България били станали толкова големи, че „трудно можели да намерят реализацията си в нещо друго, освен в имоти и недвижимости“. И аз си представих как вървя по пътя и моите пенсионерски доходи ме настигат, задминават ме и изчезват в безкрая – толкова големи, бързи и яростни, че не знам какво да ги правя и как да ги използвам. Е, господин Каримански, каква сте ми банкова Шехерезада само.
Язък за дъжда, който няма да стигне до всички жадни коренчета.
България не е страната на Шехерезадите, а на отвратителните мекерета, подлизурковци и ценители и обожатели на собствените си банкови сметки.
Не съм сигурен, че Шехерезадите някога ще бъдат обладани (уважени) от султаните, които са ги изпратили при нас.
Султаните си имат хареми с много-много по-хубави, по-млади и по-всеотдайни в омаята на плътта Шехерезади, а при нас са изпратили партийно-политическите отговорници за пропагандата и агитацията. Наративът на тия мъжки и женски Мадам е ясен и е пред очите ни, а наративът на дъжда – на този дъжд, който валя нощес, винаги ще остане тайна, защото той няма разказване.
Николай Милчев