Вчера паднах здраво. Чак два пъти. Пренасях бебето и проходилката към колата. Бях паркирала на място за паркиране на един тротоар, който се свързваше с улицата с едно наклонче покрито с пясък. Та оставям аз бебето в колата, без да го закопчая за бебешката седалка и без да затварям вратата, зада влиза въздух и тръгвам да зяобикалям задницата на автомобила с проходилката, за да я ситуирам от другата страна на бебето. Баш в тоя момент на този наклон свързващ тротоара с улицата, поръсен с пясък от уличния, не знам какъв пирует съм направила, ама проходилката лети ногре във въздуха, а аз надолу към земята. Вече на земята взимам най-логичното решение да се изправя и изправяйки се стъпвам явно накриво баш на този ми ти пясък на този ми ти наклон и падам ОТНОВО на самата улица. Ама така падам, че нещо изпуква и ме пронизва страшна болка.
Първата ми мисъл беше, че не мога да стана и да завържа бебето в усмирителната риза, за да не тупне от колата, тъй като вече се държи като бебе с тръни в дупарата. Но не мога да стана. Не мога да мръдна. Мани, че ме облива срам голяма мома да падам така, ами лежа на улицата и мисля план как барем от нея да се махна, че нали минават коли. Решавам да лазя. Тръгвам да лазя, кракът ме боли, треперя от страх за бебето, но успявам да се добера до тротоара и някак си да седна на него. От болката ми се вие свят, причернява ми и ми се гади, а трябва да се моля и на Господ бебето да не падне от колата. Не е лесна тая работа да си майка – не може да се претрепеш като хората. Покрай мен преминава автомобил, намалява, оглежда ме такава претрепана, покрита с уличен прах по мене си и продължава. Явно не изглеждам достатъчно жалка полулегнала на тротоара с проходилка до мен – тази мисъл ми носи частична утеха. Та след събиране на сили някак си се изправих, някак си стигнах до бебето и го закопчах, някак си прибрах проходилката. С големи болки и страшно куцукане. През цялото това време в едно бистро на отсрещния тротоар баща с количка и някакво дете ме гледа със завиден интерес. На стола на бистрото имаше още някой. Все пак да се претрепеш с две падания не се вижда всеки ден. Качих се на автомобила и тръгнах, въпреки болката, защото съм македоно-родопска дървена кратуна и докато имаш крак, то значи че можеш да ходиш. Добре, че бях на две преки от нас в жилищна зона по време, когато няма автомобили. Иначе трябваше да викам някой да ме извозва – не бих рискувала с автомобила. После спешно, снимки и Слава Богу само разтегнато сухожилие. Сега съм дебела, куцаща, рошава и гневна майка на деветмесечно, при вида, на която най-добре да заобиколиш на другия троатоар.
Мисълта ми е друга. Спомням си, когато живеех в Пловдив и отивах на работа една сутрин, когато по пътя баш на центъра едно момче на 16-17 лежеше пред едно кафе на земята. Нормално облечено момче. Викам на кафеджията "абе, тука лежи дете". "Знам" вика тоя. "Ами какво му е?" викам аз. "Ами не знам" вика тоя. И от всички хора в кафето и кафеджията само аз се завайках нещо с вода да го оливам, линейка да викам(казвам само аз от статистическа гледна точка). Няма значение предрусал ли е, препил ли е – всички сме били младежи и сме правили глупости. Въпросът е, че беше дете, лежеше на земята и на никого не му пукаше. Все едно бях героиня в някаква долнопробна фантастика.
И така и на мен вчера намали автомобила, явно от любопитство какво става и после се отпраши. Така ме и гледаха хората на отсрешния тротоар. А ние се борим да си оправим държавата. То първо народа трябва да си оправим.
Персефона Коре