Какво се случи с всички прогресивни феминистки? В момент, когато индустриалната експлоатация на момичета в Обединеното кралство отново е водеща новина, чухме изненадващо малко от така наречения професионален феминистки елит.
Одитът на Луиз Кейси относно бандите за сексуална експлоатация, публикуван миналата седмица, беше достатъчно взривоопасен, за да принуди премиера на Великобритания Киър Стармър да се откаже от предишната си съпротива срещу провеждането на национално разследване по скандала. Разбира се, в много отношения докладът просто потвърди това, което жертви, родители и няколко смели журналисти се опитват да кажат от десетилетия: че огромен брой млади момичета в Обединеното кралство са били сексуално експлоатирани от банди за „grooming“, съставени непропорционално от пакистански мюсюлмански мъже.
Престъпленията срещу тези деца включват групови изнасилвания, побои, упояване с наркотици, принудителни бременности и принудителни аборти. Едно момиче и семейството ѝ бяха убити, след като насилникът ѝ подпали дома им. Много от жертвите бяха деца, които дори не са навлезли в пубертета. Още по-лошо, тези престъпления бяха системно пренебрегвани и в някои случаи активно прикривани от властите, защото те се страхуваха от обвинения в расизъм или от влошаване на „расовите отношения“.
Човек би помислил, че всеки, който твърди, че се интересува от благополучието на жените и момичетата, би имал много какво да каже по този въпрос. И все пак одитът на Кейси беше посрещнат с гробовно мълчание от много страни.
Разбира се, не говоря за всички феминистки. Истинските ветерани в борбата за правата на жените, като журналистката Джули Биндел, бяха сред водещите, които разкриха тези отвратителни престъпления. Много „gender-critical“ активистки също така открито осъдиха изнасилваческите банди. Но има един определен тип елитни феминистки, които показват дълбоко изкривени приоритети.
През последните години тези елитни феминистки водят кампании срещу такива „належащи“ проблеми като „manspreading“ (разкрачено сядане на мъже), „mansize“ носни кърпи и уж сексистки настройки на термостати. Водят кампании за „позитивност по отношение на менструацията“ и за самоидентификация на пола. Докато движението #MeToo бушуваше от 2017 г. насам, научихме за ужаса от това някой да постави ръка на коляното ти за миг или да има неловка среща с колега до водния автомат. Може би, когато графиците им се освободят, великите и добрите ще издадат поток от възмутени изявления и яростни туитове по темата за масовото изнасилване на момичета от работническата класа.
Ако скандалът с бандите за сексуална експлоатация е показал нещо за състоянието на прогресивния феминизъм във Великобритания, то е, че съчувствието му се простира само до определени типове жени, с определени типове проблеми, причинени от определени типове мъже. Има нещо мрачно комично в един „феминизъм“, който настоява в метрото на Лондон да се поставят плакати, напомнящи на мъжете, че „втренченият поглед е сексуален тормоз“, но пренебрегва ендемичното, насилствено насилие над хиляди момичета в продължение на десетилетия.
Кметът на Лондон Садик Хан се нарича „горд феминист“. И все пак той не е казал нищо за бандите за сексуална експлоатация след обявяването на националното разследване от Стармър. Веднъж отказа да отговори дали вярва, че изнасилвачески банди действат в Лондон – град, в който сексуалното насилие срещу жени и момичета се е увеличило с 7,4 процента през последната година.
Правителството на Лейбъристката партия не е по-добро на национално ниво. Въпреки че обеща да „намали наполовина насилието срещу жени и момичета“, като се справи с „корените на злоупотребата и насилието“, премиерът започна разследване на бандите едва когато стана ясно, че повече не може да увърта. Може би най-силната съпротива срещу национално разследване дойде от самопровъзгласилата се „раздразнителна феминистка“ Джес Филипс, министърка по закрилата, която първоначално отказа исканията на местни съвети за съдебни разследвания в районите им. Лейбъристката Люси Пауъл, лидерка на Камарата на общините, определи скандала с бандите като „расистка подсказка“ само преди месец.
„Вярвай на всички жени“ беше мантрата на #MeToo. Но това никога не се отнасяше за момичетата, изнасилвани над дюнерджийници в Рамсгейт или Рочдейл. Те трябваше да мълчат в името на мултикултурализма. Грешен тип момиче, грешен тип насилник. Парадоксално, тези, които дори признаваха какво се случва, бяха обвинявани, че разпространяват някаква расистка конспиративна теория.
Това нежелание да се говори за злоупотреба, когато тя е извършена от мигранти или представители на етнически малцинства, далеч надхвърля скандала с бандите. В цяла Великобритания чужденци са осъдени за една четвърт от всички регистрирани сексуални престъпления. В Лондон две трети от арестите, свързани със сексуални престъпления, са на чужди граждани. Позволено ли ни е изобщо да говорим за това?
Уоук феминистките отказват да обсъдят „слона в стаята“. А той не е раса или етнос, а култура. Разбира се, няма биологична причина еритрейските мъже в Британия да са над 20 пъти по-склонни да бъдат осъдени за сексуално престъпление, отколкото хората, родени в страната. Не е заради гените, че граждани на Конго са 12 пъти по-склонни да бъдат осъдени за насилствено престъпление. Нито че мъже от пакистански произход отдавна са свръхпредставени в делата за сексуална експлоатация.
За съжаление, в много не-западни култури все още преобладава мизогинията, жените се считат за по-нисши, а „неблагочестивите“ западни жени – за „лесна плячка“. Местните традиции, религията и племенната култура също играят роля. Това не са „расови“ въпроси, нито тези културни фактори са неизменни. Културата може да бъде оспорвана и променяна, както навремето са били променяни назадничавите нагласи на Запад. Би трябвало именно феминистките да разпознаят това.
Когато коментатори все пак заговорят за несъответствията в престъпната статистика, феминистките в академичните среди и НПО сектора пренебрегват културната роля. Вместо това те обикновено ги приписват на пристрастия в полицията. Казват, че тези статистики отразяват кого спира, арестува и обвинява една „системно расистка“ съдебна система. Но скандалът с бандите обръща този наратив с главата надолу – престъпленията на малцинствени извършители бяха прикривани от почти всяка институция на държавата. Но това изглежда не прави впечатление на уоук интерсекционалистите.
Когато мигранти идват от страни, където се практикува женско обрязване или убийства на честта, или където изнасилвачите се измъкват, ако се оженят за жертвата си – не трябва да очакваме, че тези идеи ще изчезнат на Дувър. Трябва да положим сериозни усилия за интеграция, да покажем къде стоим и какво очакваме от новодошлите. Но дори признаването, че имаме проблем с интеграцията, се приема като ерес. Дори да кажеш, че Великобритания трябва да контролира границите си – дори само за да знае кой влиза – води до обвинения в расизъм.
Все едно обвиненията в расизъм не са направили вече достатъчно, за да държат хората в мълчание, правителството сега е на път да направи нещата още по-зле. Иска да въведе официална дефиниция на „ислямофобията“, базирана на доклад на парламентарна група от 2019 г. Тази дефиниция настоява, че дебатът около бандите за сексуална експлоатация служи за „унижаване“, „маргинализиране“ и „стигматизиране“ на мюсюлманите. Ако подобна дефиниция бъде наложена на правителството, тя със сигурност ще потисне така необходимия обществен дебат за сексуалното насилие.
Един трагичен парадокс е, че сред най-силно пострадалите от тази култура на мълчание са именно жени от малцинствен и мюсюлмански произход. През последните години видяхме как шариатски съвети в Британия изискват жените да представят двама мъжки свидетели на насилието срещу тях, за да получат развод. Мъже с няколко съпруги са получавали социални помощи за втората си жена, ако бракът е сключен в страна, където полигамията е законна. Джамия в Западен Йоркшир беше заловена, че съдействала за детски бракове. Жени като иракската кюрдка Баназ Махмуд и британката от пакистански произход Шафилея Ахмед многократно са търсили помощ, преди да бъдат убити при така наречените убийства на честта. Очакваме тези жени да не могат да говорят в патриархални теократични държави – но това е съвременна Великобритания. Защо никой не ги е чул?
Това са горчивите плодове на западния културен релативизъм. Жертвите са игнорирани, защото престъпленията срещу тях са политически некоректни. Извършителите се държат на различни стандарти. Казват ни, че всички култури са равни – дори тези, които благоприятстват насилствена мизогиния. Докато „великите и добрите“ не намерят куража си, те ще продължат да провалят жените и момичетата.
Автор: Джорджина Мъмфорд
Изрочник: “Spiked”