Болните са пред екрана.
Отразяват хиперактивността на празнотата.
Живият човек е виртуално изтощен.
Инфлуенсъри, призраци и гладни абонати.
Глобалният ефир е пълен със самотни, безкритични хора без сериозно мнение.
Продуцентите и зрителите са жадни — но не за съдържание, а за ефект. Не им липсват време и пари. Липсват им идеи, липсват им хора.
Когато проникнеш надълбоко и нашироко, липсата на граници те обезсърчава.
Все едно да ти кажат: „Обиколи вселената за час — между вечерята и душа преди лягане.“
В облака няма дори място за позор, нито за слава.
Всичко се върти толкова бързо, че дори едночасовият подкаст се превръща в миниатюра. Потъва в потока от гласове, лица, тонове, картини.
И тогава се лепиш не за важното, а за онова, което алгоритъмът на задържаното внимание ти поднася.
Екранната анорексия те отвращава от видеата.
Виртуалната булимия те тласка да не спираш — да се тъпчеш до повръщане.
Следя нещата в мрежата не защото ги харесвам, а защото погнусата ми все още е по-малка от любопитството: докъде ще стигне този свят?
Всички, които са в мрежата, са зависими.
Няма по-шумно от празното.
Лозанов го каза преди 30 години: „Телевизията ще се гледа само от телевизионерите.“
А сега вече — мрежата ще се гледа от самата мрежа.
За свестните няма алтернатива — горят, изцеждат се, а изкуствеността ги уморява и убива. И пак влизат. Да оцелеят.
Абонатите — хейтъри.
Успешните канали — като държави, в които поданиците псуват господарите си, а господарите са роби.
Гетоизирани виртуални територии без правила, без опори, пълни с хора-призраци. Призрачност.
Мрежата е минотавър. Поглъща таланти и ги дави в пошлост, мръсотия и фалш.
Някои се борят да се различат. Но когато деморализацията и простотията са метастази на злото, героите оцеляват, вместо да водят.
Приемаме този свят. Но не безкритично.
В аналоговия ефир човек иска да каже нещо смислено.
В глобалната мрежа трябва да кажеш нещо — каквото и да е. Да мучиш. Да се самопредставяш. За престиж. За пари. За избиване на комплекси.
Тъпанарска работа.
Най-тъжното: красиви, млади хора се напъват да творят точно в това необятно пространство.
Толкова безкрайно, че губиш посока. Горe-долу-ляво-дясно се превръща в нищо.
Всичко е позволено.
Един палец нагоре — и клипът от преди минута вече е остарял.
Няма по-старо от вчерашния вестник.
И най-тежката присъда идва от обърнатия палец на човек, който не знае какво гледа.
Търсиш тръпка. Но претръпваш. Цинизъм. Бездушие.
Някой готви проект с месеци — и стадото започва да го коментира.
СЕМ е захарен памук пред студената лекота, с която се бълват оценки в алтернативните медии.
Прекалено опубличаване. Без селекция.
Зверилник. Джунгла. Сървайвър в ефира.
Борба за пространство, което няма почва, нито опора.
Но се научаваме: този ефир е вече по-силната реалност.
— Къде беше?
— В някаква платформа, канал, облак…
В дигиталния свят дори смъртта и животът губят разлика.
Видео продукцията бълва сензацийки, а сензации няма.
Хиперактивността отнема стойността дори на най-значимата новина.
Скоро няма да имат смисъл нито гробът, нито паметта.
Не си виждал някого с години — и ето го: по-жив отвсякога в клип. Говори ти. Вечно. В сегашно време.
Призрачен свят.
Повтаряме тази лудост, защото се боим от новото. Всеки иска ново — но робува на познатото.
Иновацията пристъпва страхливо.
Хората са уморени. Цъкат по инерция.
TikTok. Инста. Тубата.
Уж глобални. Уж демократични. Уж лесни.
Гледаш детето си — за десет години е амортизирано.
Погледът му — на интелектуален пенсионер.
Тази сфера изсмуква.
Уж забавно. Уж евтинко.
Но накрая — апатично.
Най-тъжното е липсата на близък хоризонт.
Въртиш порока си в самоубийствена поквара. Безспир.
Но всичко има край.
Хиперактивността се изчерпва. Подкастите също. Колапс. Очакваме нови герои. Повече човеци. Или машини — но с човешка реч.
Да, казват: „Детска му работа.“
Влизат деца — излизат деца на 40.
Защото таргетът е детски.
Дори и да нямаш свой канал — пак си в „канала“. Само заради зяпането.
Нямаш мярка. Не можеш да оцениш.
И най-умната рецензия губи стойност в този свят на палци.
Коментаторите са навсякъде — хем пошли участници, хем истерични наблюдатели в хода на скролващия палец.
Екранният образ няма връзка с реалността. Но ти си постоянно в него.
Ставаш чужд на себе си.
Произходът, духовното ядро — размити.
Коментарите не просто деформират реалността. Те те деформират теб.
Да. Знанието е отворена верига.
Но в мрежата влиза човек… и се отдава.
TikTok, Insta, YouTube.
Гледат го. Слушат го.
После спират. И той спира. Ограбен. Амортизиран.
Нито учи, нито вярва. Празен. Като виртуалната вселена.
И пак има съблазън. Казва се зависимост.
Търсиш отново повод да останеш. В облака.
⸻
Плюсовете? Да, има:
• Популярност
• Свобода на изразяване
• Лесни и евтини продукции
• Пари
• Самочувствие
• Показност, дори за неграмотните
Но в мрежата влизат:
• Объркани
• Хиперактивни
• Мързеливи
• Суетни
• С просташка реч
• С кухи теми
• Скучни
• Опротивели
⸻
Скоро ще влязат нови правила.
Нормата ще се върне, ще „свие“ неограничения свят.
Ще се търсят грамотни. Ще се копира. Ще се наема ум.
Колелото ще се завърти пак — но този път под маската на уж старата персона ще личи и старата лъжа.
А тази лъжа вече е истински проблем.
Гениалният и баналният са копродуценти.
Но идва бунтът на гениите.
Вкараш ли висш ум в дома си — очаквай белезниците за пошлостта.
Стела Богомилова
