Властниците ни нямат желание да се държат поне донейде прилично с Народа – например, да обговорят навреме някакъв проблем, да се опитат някак да го обяснят. Дори да ни залъжат нещо е за предпочитане, отколкото да мълчат като пукали. И „Не се сещат да изпуснат дори една въздишка, когато хора загиват като скотове – това е фраза от дописката ми „Сношение с уродливото“ от 2008 година.
Нищо не се е променило оттогава. Сякаш са им изболи очите на властниците и те не виждат Злото, докато не се случи нещо извънредно – но и тогава не схващат, че ужасът не е само във фалшивите домове за възрастни. Издевателствата в тях изобщо не са новина – от разкритията за Домът за сираци в Могилино минаха повече от 15 години, но нищо не се промени, само Злото става все по-изобретателно.
То надзърта от много места в клетия ни живот. Около милион и половина души оцеляват някак под линията на бедността. Сегашните разкрития за издевателствата в няколко криминални домове са едно удобство за Властта – защото те отвеждат вниманието на публиката и прикриват случващото се в Големия Дом България. И защо да очакваме някаква нормалност в тези домове, когато самата държава в много случаи действа безмилостно и вече дори не се оправдава за немощта си.
И усърдно се крие от Злото – и така го насърчава още повече. Не само властниците – всички сме свикнали със злото, а то е и заразно. Но многословните ратаи от Фабриката за лъжи на властта изобщо не ни казват, как ни променя това? Какво се случва с нас, когато сме поданици на една бездушна власт?
Залисани в старанието си бъдат образцовите евро-послушници, властниците ни не си задават такива въпроси. Те са слепи и за чудовищните несъответствия с нормалния живот, в които трябва да оцеляват практически отписаните българи – не само тия от скотската зона на фиктивното оцеляване, но и мнозина други. Колцина от тях си дават сметка, че са нещастни – или вече дори не се замислят върху това, убедени, че това състояние им е отредено от някаква зла сила. И трябва да се примирят с твърдението, че „животът е ужасно, изтощително занятие“, ако все още имат желание така да изразяват себе си.
И, в крайна сметка, какви възможности им предоставя Големият Български Дом, за да бъде поне донякъде справедлива и смислена връзката им с Живота. Или вече окончателно са се убедили, че „Животът е да се валяш в нещастия“, както казваше един писател.
Телевизиите няма защо да си губят времето с хора, които са готови да се лигавят около въпросите им. Щом толкова яростно твърдят, че Ужасът властва и в ония места, които трябва да бъдат средище на милостта и състраданието – тогава вече се налага да търсят и да допускат в студията само онези властници, които имат някакви отговори. „Първо отговорите, след това въпросите“ – както казваше Тарантино за Серджо Леоне и неговият филм „Имало едно време в Америка“. Разбира се, ясни отговори тук скоро няма да дочакаме – това също е една от особеностите на Българският Ужас. Ще трябва да се задоволим с доставеното ни от „Поглед на празни очи“ – както се пееше в една песен.
За нашите властници е сигурно, че обичайно пропускат да видят тъкмо това, което е пред очите им – или пък не успяват да го видят и с мозъка си. Злодействата ще продължават – а обясненията все ще липсват, докато ни убедят, че самият Живот е Злодеят.
Седмица след разкритията за новите изстъпления във фиктивните старчески домове, ентусиазмът/общият започна видимо да изветрява – напълно естествено. Свикнали сме да се утешаваме с въпроси, които остават без отговори. Направи впечатление, че най-важният въпрос – „Защо?“ – изобщо не се чу. Обяснението е просто: понеже щеше да ни отведе право към истинските виновници. Трябваше да се задоволим с някакви селяндури, които са си играели на Менгеле.
Наистина, въпросът „Защо?“ е най-важният, но това не означава, че той е изпълнил ролята си с еднократното му задаване. Понякога се налага и десет пъти да го зададеш заради упорството на събеседника ти да не се разкрие изцяло. А и мнозина от събеседниците изобщо не си дават сметка, че трябва да оставят нещо след себе си, макар и да е една дума.
Жени Марчева върши добра работа с рубриката си „Защо, господин министър?“, но понякога е излишно снизходителна. Наскоро ѝ гостува военният министър Запрянов. Стана дума и за руските МиГ-29, които след 2028 година няма да се използват от военната ни авиация. „И какво ще ги правим?“ – попита Марчева, а министърът смотолеви: „Ще им търсим друга реализация“. Каква – това остана тайна, ще ги продаваме ли или подаряваме, каква ще е съдбата им, колко живот им остава, в какво състояние са те, ерата им приключва, каква е равносметката – какво свършиха за сигурността на България, колко струваха в сравнение с новите покупки и други важни въпроси.
„Защо“ е най-важният въпрос, но той няма магически способности и след него ще остава една мъглявина, ако е зададен само веднъж; трябва да се даде възможност на този магистрален въпрос да се разгърне в достатъчна степен, което пък означава, че в един разговор не трябва да има повече от две-три теми. Иначе и най-некадърният министър ще се измъкне сух от разговора, ако ще прескача от тема на тема.
Запрянов пропусна една удобна възможност да се извини за суматохата и разправиите около първия ни самолет Ф-16 – властниците ни направо се издъниха с церемониално-превзетото му посрещане. Едно признание щеше да им свърши добра работа, но това не се случи, понеже са подвластни на комплекса за непогрешимост. Не си спомням, поне през последните две десетилетия, някой да се е извинил, дори за някоя незначителна грешчица. Пак добре, че досега не са намерили някакъв подходящ „ракурс“, та да се похвалят с тукашните ужасии.
Съобщиха с две думи, че и вторият ни Ф-16 е пристигнал – без излишни дандании, да не би пак да се случи някакъв каръшки номер. Простолюдието обаче, при всяко положение, вече ще се надява на някоя издънка, която да разведри несретния му животец.
Между другото, на Запрянов могат да му завиждат и най-опитните ни дипломати, доколкото изобщо са останали. Питаха го, кой има предимство в бойните действия в Украйна. И ето го отговорът му: по-активни били руснаците, което обаче означавало, че не са постигнали целите си, не са превзели още всички територии, за които претендират. Все едно, че чухме популярния анекдот от ерата на Студената война, в който американският лекоатлет побеждава във финалното бягане на 100 метра, но съветските медии съобщават за голям успех на руския бегач, който се класирал втори, а американецът останал предпоследен.
Предани на тази традиция, днешните телевизии редовно крият руската позиция или тя се изломотва така, че остава неразбрана – това е една от най-тежките грешки на левашката пропаганда. По начало, говоренето на властите обикновено предизвиква по-често враждебните инстинкти на публиката, отколкото доверието ѝ – изявленията на Кремъл не правят изключение, но от много старание тукашните активисти старателно ги крият. Най-забавни са услугите, които тъкмо те правят на ненавистната им Русия. Трябва да ги почерпят някак.
А телевизиите сякаш не съзнават, че трябва да се постараят поне в някаква степен да очовечават езика на гостите си, особено този на властниците ни, колкото и трудно да е това. Непрекъснато се чуват нетърпими глупости, но водещите ги преглъщат като че ли са библейски премъдрости. Наскоро, след дълъг напоителен разговор за поредното удавено село, гостуващият климатолог приповдигнато заключи: „Трябва да сме радостни от това, което се случи“. Имаше предвид, че можело да бъде още по-зле. Малките радости в Българския Ужас.
Ужасът не е само във фалшивите домове за възрастни.
Кеворк Кеворкян
