Владимир Карамазов: Хората не подозират, че в затвора има чувствителност

Близо година Владимир Карамазов избира да посещава затвора в Белене, един от най-строго охраняваните обекти у нас.

В различни свои фотографии той събира пъзела на различни съдби, обединени от едно – престъплението.

Срещаме се в Национална художествена галерия „Двореца“ в столицата, където е изложбата му с лишени от свобода.

Знае личната история на всеки един от тях и обръща внимание на детайла – от подредбата в една килия до емоцията в душата на затворника.

За историите зад решетките, за криминалния ум и смисъла на свободата, пред „Труд news”, говори актьорът и фотограф Владимир Карамазов.

– Когато в края на 2023 г. прекрачихте прага на затвора в Белне кое беше това нещо, което и до днес Ви остава ярък спомен в съзнанието?

– Първото нещо, което никога няма да забравя в този ден е изключителната ми нервност. Притеснението беше огромно, защото се реализираше една моя мечта, но не знаех какво ме чака. Когато влязох за първи път ме посрещна Бисер Арабаджиев, един от най-важните хора там, социален работник с много голям стаж, човек, който пряко работи с лишените от свобода. Тогава той не ми обърна много внимание, защото беше зает и ме остави на един човек. Съгласих се и тогава дойде Милчо. Разбрах, че е лишен от свобода, но нищо повече. Не изпитвах никакъв страх от него, мина денят, Милчо ми водеше различни персонажи и след два дни разбрах, че той е с доживотна присъда без право на замяна. В моето съзнание, до този момент, тези хора бяха някакви чудовища, които нямат какво да губят и биха могли да те убият, без да им мигне окото.

Част от личния му дневник

Връщайки си лентата след това с всички мои взаимоотношения с този човек, си казах: „Това не е истина“. Не можех да повярвам, че този човек е такъв, а в моето съзнание той трябва да бъде съвсем друг. Дълго време ми костваше да свикна и с атмосферата в затвора, която е много специфична. В зависимост от хората килиите са различни. Някои са много чисти, а други – не. В самото начало ми беше интересно какви предмети имат и кое им е любимото нещо, на което те много държат?

– И кое е то?

– Всеки има някакви неща от външния живот, които са им ценни, било то първата играчка на детето им или някакви писма. На стената винаги можеш да видиш първото нещо, което им е любимо и вероятно им внася някакъв позитивизъм в еднообразния живот вътре.

– Кое е това нещо, което имат богатите затворници вътре за разлика от останалите?

– Ние имаме една представа, че вътре силата най-вече е чрез бой, което не е така. Силата е от това кой е богат и кой не. Вътре има заможни хора и изключително бедни. Една от привилегиите е телевизията. Те могат да си купят телевизор само от затвора, не може някой да им донесе, защото се е случвало да се вкарват забранени неща с него. Това е доста скъпа услуга и могат да си го позволят богатите, защото трябва да се плаща всеки месец кабелната. Друга голяма привилегия е лавката, където цените са с голяма надценка. Тази лавка е демонстрация на някакъв статут, в зависимост от това, колко пазаруваш. Така човек може да покаже, колко е солиден и да се храни с по-различна храна, каквато иска, което е форма на някаква свобода. Тези, които нямат пари, се хранят с това, което се сготви в затвора и което им се дава. Освен това тези, които имат пари, им се чисти от други лишени от свобода. Вътре има различни хора, които са много добри в дадено нещо. Има един човек, който пере страхотно, по думите на лишените от свобода там, и опашката за този, който пере, е много сериозна.

– Ако подходите чисто актьорски, коя е най-филмовата история от затвора в Белене?

– Зависи какъв жанр искаме да бъде филмът. Ако трябва да направя драматичен филм бих взел историята на Стойчо и на Милчо. Много интересна е историята на бай Върбан, който е шиптър и има голямо семейство, което го поддържа, но при него всичко започва от детството и е доста интересно. Има една интересна история, свързана с Емил, който много години е прекарал в затворите в България, и с неговия син. В момента той е в Белене, но когато научава, че синът му е в Софийския затвор, е поискал да го види. Затова, с разрешение на администрацията в Белене, той се прехвърля да учи Централния затвор за няколко месеца, и така успява да види сина си. Най-вероятно, ако дръзна да правя нещо такова, ще обединя и ще взема от всичките истории най-интересните неща. Бих направил филм за нещата, които хората не подозират, че съществуват в затвора. Хората не знаят, че в затвора има чувствителност. Тя е много дълбоко прикрита, защото всеки от тях смята, че чувствителността е слабост и не могат да я показват вътре, но когато бъдат провокирани, те я изразяват.

– Какво означава терминът „криминално заразяване“?

– Когато в затвора попаднат хора, които не са имали криминално минало и престъплението е станало инцидентно, и от ръководството се уверят, че в дадения човек няма никакъв криминален елемент, се опитват да го предпазят от основния затвор. В основната сграда са настанени много мъже с тежки присъди и се говори само за това. Така човек лесно би могъл да се поддаде на тези разговори и мозъкът да започне евентуално да мисли дали да не живее някакъв по-лесен живот, когато излезе навън. Това е „криминалното заразяване“, нещо, което би могло да се случи, особено при хора, които са в по-тийнейджърска възраст, около 19-20 години.

– Ставайки близък с хора, лишени от свобода, започнахте ли да оправдавате престъплението като такова?

– Тогава, когато в детайли разбера историята, защото много съм разпитвал – да. Стигам до момент, в който започвам да разбирам защо това престъпление се е случило. Мислил съм си, че както може би се е случило за секунда, така и някаква секунда е би могло да го предотврати. Давам си сметка, че на всеки човек съдбата му е предначертана.

– Поглеждайки коментарите в социалните мрежи относно целия проект, бих казала, че са 90% положителни, но има едни 10%, които са малко по-различни. Един такъв гласи: „Иска ми се да попитам Владо – не му ли се иска да поговори със семействата на жертвите, с техните деца, близки и роднини. Да разбере техните съдби… Сложни са нещата…“.

– Много съм мислил за другата страна и съм стигнал до извода, че в семействата на жертвите има една огромна трагедия и към нея можем да се отнесем с разбиране и съчувствие. Нека да помислим, какво аз мога да извадя от там, като творец… Освен да се ровя в мъката на хората, което ми се струва изключително цинично, какво друго мога да извлека от там? Нищо, защото там има една дълбока тъга на голяма загуба. Освен хората да ми разкажат как човекът приживе е бил добър гражданин и някакъв ужасен инцидент е променил всичко това, но до тук. Когато отидем при извършителите, там е интересното за нас, като общество, а именно – как се заражда едно престъпление, откъде идва и от какво е породено. Аз не си давах сметка, преди да отида в затвора, че нещата се коренят много назад, още в детството, където все още сме чисти и добри. Там се зараждат нещата. Когато проследя едно престъпление, виждам как то се е оформяло, къде е набирало сила и какво се е случвало. Толкова много индикации е имало и никой не е обърнал внимание на човека, за да се стигне до крайности. Искам да направя нещо полезно, а не цинично да навлизам в мъката на хората.

– Как се разви животът на част от вашите герои от фотографиите Ви след това?

– Това е още един аспект от целия проект, а именно, че 95% от хората излизат и са сред нас. В момента хората, които са на свобода, и съм снимал, са добър пример. Едното момче работи като строител в една сграда. Видях го и е доста съвестен в работата си. Друго момче пък си гледа семейството и е започнал работа. За един от излезналите предричаха, че скоро пак ще се върне в затвора, но вече мина половин година, а той все още е навън.

– Наскоро мина Вашият рожден ден, получихте ли обаждания от лишени от свобода?

– Да, и подаръци получих дори. Милчо беше изпратил дъщерите му да оставят подарък за мен в Народния театър. Момичетата бяха направили един колаж с образи от затвора и аз как държа фотоапарат. От Стойчо имам сувенир, който още не съм взел.

– Споделял сте, че периодът за тази една година в Белене, Ви е оказал влияние. Търсил ли сте разговор с психолог след това и имате ли нужда от това?

– Имам нужда от психолог, но никога не съм пробвал да разговарям с психолог, изпитвам страх от това. Спрял съм се на двама души, но по някакъв начин не мога да стигна до момента, в който хващам телефона и си назначавам час.

– Страх защото сте популярен човек или защото не знаете как да започнете този вид беседа?

– Страх ме е, защото съм популярен човек и защото ще намеся много хора. Изпитвам дискомфорт да отида и да кажа на някого някакви много съкровени неща. Може би ще се стигне и до този момент.

– Какво определение бихте дал на „свободата“?

– Свободата е нещо, за което не си даваме сметка. Говоря за тази най-първичната свобода. Ние говорим по-скоро дали сме свободни в професията и в това да имаме свободно време да отидем някъде. Но свободата е тема, за която не си даваме сметка, колко много значи. Днес бих могъл да направя 20 неща или пък само едно нещо, като това зависи от мен. Когато контролираш нещата и си дадеш сметка, че можеш да загубиш този контрол, и някой друг да определя, какво ще правиш през деня, е смазващо. За това, че почувствах, какво е свободата, започнах да я ценя и станах много по-смирен, дори за неща, които ме изнервят.

Снимки: Анита Иванова; фотографии – Владимир Карамазов

Автор: Анита Иванова

trud.bg