Вчера почетохме паметта на Васил Левски (йеродякон Игнатий). Точно преди да ритнат бурето под краката му и да увисне на въжето, той извикал: "Боже, избави България!" И този негов вик…
Днес един от обичайните медийни умници, чието единствено задължение е да ни поучават как да мислим, обяснил от малкия екран, че България е била "асоциирана от Османската империя за известно време". Ей тъй, по телевизора го рекнал, пред всички… И тези негови думи…
Вчера почетохме смъртта на Васил Левски. А аз днес се питам: Как смеем?
Не е ли безсрамно да оцветяваш бесилото на днешния фон?
Кое ухо чува Дякона и кое умника?
Какво е избавление?
И какво е България?
И как предсмъртния вик и социалноантропологическото мрънкане обитават заедно пред лицата ни (като двама господари)?
Лицемерно е! Нали все единия господар трябва да обикнем, а другия да намразим?
отец Владимир Дойчев
