На триста-четиристотин метра от къщата ни в село, на баира оттатък реката, има пещери. Викат им Садраните дупки. В нашето село ударението пада на първото А. По-ударно е някак и изразително – САдраните дупки.
Никак не са дълбоки тия пещери и като деца ходехме там да пушим, да попийваме ракия от време на време, спяхме в тях в жегата следобед, криехме се, а после тичахме да се къпем във Вита.
Имаше един старец – дядо Дачо, като се напиеше, си спомняше войните, в които беше участвал, и след като ракията наистина го хванеше яко, ни казваше:
–Не бойте се! Ако додат да ни дират и да ни убиват, ше набием по Садраните дупки.
Това означаваше – ако дойдат някакви чужди войски и врагове на Отечеството, ние всички от село вкупом ще се скрием в тия пещери и няма да ни намерят.
Днес ми се прииска, ако е възможно, да се смаля, да стана дете, да се шмугна в някоя от Садраните дупки и да не излизам, докато свърши всичко.
Нямат и нямат свършване нито Шенгени, нито евра, нито стратегически цели и ценности, нито войни, нито шпиони – нямат и нямат свършване нашите страхове, нашето плашене и нашето мачкане.
Да дойде веднъж тоя Четвърти юни, да излезе тоя конвергентен доклад, да обявим Четвърти юни за Четвърти юли, да рапортуваме пред посолстваТА и посолствоТО, па да плеснем с ръце, да се прегърнем и да литнем с песни в небесата.
Господи, видох – ще извикам аз тогава като един сущи дядо Йоцо и спокоен и щастлив, и пребит и смазан ще потъна дълбоко в Садраните дупки.
Голямо животно трябва да си с име на човек и с ЕГН, за да искаш войните да не спират. Да подскачаш като кученце от радост, че умират хора, че украинци и руснаци си разменят трупове на убити и осакатени войници, да си затваряш очите като маймуна пред изпепелените хора от Газа и да чакаш Четвърти юни, както хората на Мойсей са чакали Обетованата земя.
Не знам дали българите на Аспарух са се радвали толкова много, като са се заселили и в Онгъла, и отсам Дунава, но нашите управляващи се радват толкова много на приближаващото евро и на сърцето на Европа, че реването на Соломон Паси някога ще ни се стори репетиция за голямото припадане от радост на Четвърти юни.
Гледам превъплъщенията на хората и си спомням гениалния Шекспир – Целият свят е сцена, казва той и е прав. Целият свят е сцена, но защо става все така, че ние, българите се явяваме винаги чак във второто действие и не можем, и не можем да изиграем главна роля.
Даже ролите си не можахме да научим наизуст, ами се налага непрекъснато да ни суфлират.
Знам, че това, което ще напиша сега, е пръст в раната за много хора, които истински искат да бъдат питани кога да се приеме еврото в България и които изпълват площадите тези дни. Парадоксът тука е, че изпълват площадите с невидимо за медиите присъствие.
Бях в София, когато беше първият протест – на 31 май. Кръвта ми кипеше и ме болеше душата, но не отидох. И не отидох, защото един от организаторите на тия събития се преобрази буквално за една нощ – преобрази се пред моите очи. Сега е вожд на въстанието, а беше класически пример на обслужващ персонал.
Всичко е лично и ми е невъзможно да забравя как негова медия, която лижеше и мажеше власт и прокуратура, включително и с персонални хороскопи, ме описваше като комсомолска номенклатура, като самозабравил се графоман, който си мисли, че е написал „Я помню чудное мгновение…“
Толкова обиди и болки понесох от кучките в неговата медия, че като го видях да призовава за непокорство, и ми се отщя всичко.
Внимавайте, много внимавайте кой какво ви говори, към какво ви тласка и какъв е бил всъщност.
Наистина ли не си спомняте какво правеха тези хора, този човек? И как искат, как иска да се преструва на друг сега?
Малко ли ви е преструването на вождовете от ИТН по време на протестите срещу управлението на Борисов?
Малко ли ви беше Отровното трио, част от което се прочу с плискане на боя по посолства?
Малко ли са ви мекеретата от БСП?
Малко ли са ви ПП- наглеците?
Малко ли са ви сектантите от десните партии, та като нищо сега всичко може да се повтори пак?
Не бях на протеста срещу еврото заради съвестта си – може да ви звучи пресилено, но аз това мисля, че правя – осланям се на съвестта си. И това, което пиша, е протест – винаги протест, но не срещу съвестта ми. И никога заедно с фокусници, клоуни и подмазвачи.
Тия дни обявиха Диляна Гайтанджиева за шпионка на Русия и един хубавец по телевизията – същият като тоя от митингите, заяви, че само като ѝ прочетеш писанията, и разбираш, че е шпионка. Няма нужда от доказателства.
Днес разбрах, че ударили шамар на поета Валери Станков от Варна, защото написал нещо срещу Този, срещу когото не трябва да се пише нищо. Голяма работа, че го ударили – важно е, че не са го пребили. Да се радва моят приятел Валери Станков.
На мен оня ден ми направиха карикатура във фейсбук като руски палячо с копейка в ръката и Путин на гърдите. Голяма работа – да се благодаря, че не са ме пребили и не са ме изкарали китайски агент.
Днес един шофьор на такси, като минавахме покрай руините на някогашно предприятие в малко планинско градче, каза, че даже тухлите на предприятието от външната страна се стопили, щото по времето на социализма правели в сградата мебели с формалин. Та формалинът четирийсет години по-късно съсипал тухлите и от външната страна.
Как да не се скрие човек в Садраните дупки край село, да пие ракия и да пуши цяла нощ и ако има сили, да посрещне зората на Четвърти юни, взрян в слънцето и в бъдещето. Като нищо утрото на Четвърти юни може да стане нашият евроджулай морнинг и Четвърти юли заедно.
И прощавайте, ако има нещо…
Николай Милчев