Нали знаете, че всяка година съответни институти от световно значение избират най-важната дума. Избират дума на годината и я посочват.
Тазгодишната дума трябва да е Глад. Голямо гладуване пада – гладуване до смърт във всички посоки.
Като студент си въобразих, че съм дебел, че имам шкембе, и почнах да гладувам. Първо бях на бригада и двайсетина дена копах канавки. Не гладувах съвсем, хапвах по малко и отслабнах пет-шест килограма. После един месец ядох само дини, понякога с малко сиренце. После по една седмица не ядях абсолютно нищо, станах около шейсет килограма и взех да си гълтам езика от слабост и да ме болят слабините. И започнах както пристъпвам лекичко, да клякам и от болки в слабините да не мога да се движа.
Гладът е и смърт, но и наркотик.
Най-напред ти олеква, като гладуваш. Става ти някак весело и разтоварено. Храната и яденето застават в периферията на мозъка ти и лека полека почват да изчезват. Почти не спиш и се чувстваш просветлен.
По време на гладуването си направо мразех хората, които ядат. Струваха ми се примитиви, яд ме беше на дъвченето.
Станах раздразнителен, можех да лумна и да се ядосам от нищо, неспането и будуването ме накараха да отпадна и самата мисъл, че мога да хапна нещо, ме отвращаваше. И колкото повече отслабвах, толкова повече се опивах от слабостта си и не можех да търпя и един сантиметър месо по тялото ми, което ми изглежда дебело. Харесвах си скелета, харесвах си слабостта, харесвах това, че съм отпаднал и буквално се пренесох на друго място.
Докато една нощ не дойде зверският глад. Нахвърлих се върху една кутия шоколадови бонбони и ги изядох. После поне за няколко часа не помня нищо.
А през следващата година се разболях от всички всевъзможни болести на планетата.
И цялата тая гладна моя история беше, че не си харесвах корема. Беше от суета и от желание, като ме видят другите, да ахнат колко съм отслабнал.
Голяма простотия е било. Да ми счупи главата човек – да ми счупи голямата млада зелена глава. Откъдето и да го погледна сега, си е било простотия, защото големият Глад ни дебне от всички страни.
Не мога да си представя какво се върти в главата на едно дете от Газа днес. Върти ли му се нещо изобщо в главата, или Гладът го е превърнал в стопяваща се геометрична човешка фигурка.
Какво ли се върти в главата на гладуващата майка от Газа? Едва ли в главата ѝ има проклятие – най-вероятно има само олово в ръцете и невъзможност да вижда нищо друго, освен пепелта наоколо.
Видяхте ли тия мравки, тия щъкащи палестински мравки хора, които не знаят какво друго да правят, освен да тичат, да пищят и да се блъскат с протегнати ръце към своя несвършващ глад, към чувалите с ориз и брашно и към куршумите, които от време на време въвеждат ред.
Газа сега е един голям капан за умиращи мишки и хора. От глада мишкит и хората стават едно и също.
Ето ви го Второто пришествие – само че не на Господ, а на Глада, който е дошъл да въздаде „справедливост“ чрез гладуване до смърт.
Газа сега прилича на газовите камери някога, в които евреите умираха, задушени с отровни газове.
Газа сега е повторение на онова зверско гладуване и оная зверска смърт, която може да бъде измислена и осъществена само от Дявола, от Сатаната в човека.
Аз описах какво съм чувствал, докато гладувах като студент, докато гладувах от келешлък и от глупост.
И представа си нямам как ще бъде описано някога несвършващото човешко гладуване за хляб и справедливост. Хляб и справедливост – нека да е патетично, нека да е популистко, нека да е манипулативно, нека да е каквото ви дойде на ум. Но без хляб и справедливост за какво сме на тая земя? За да си играем на богове на Глада ли?
Дано някога намерим сили да си простим, да сме по-добри и да изядем едно парче хляб заедно. А после може и по глътка вино да отпием – и за нас, и за тези, които са се стопили. И каквито и разкази, и каквито и различни наративи да ни се предлагат, пътят на Глада не води към Храма. Пътят на Глада води към Ада. А после – към следващия ад.
Затова днес и на секундата трябва да спрем да умираме от глад и от липса на справедливост.
Николай Милчев