Гледам българския парламент. Това не е институция на държавността, а панаир на глупостта, война на елементарни проксита, среща на кукли на задкулисието, терен на деструктивната тъпота и разграждащата бездуховност. И ако гладът е нагон за жизнено оцеляване, то лакомията и войната за още и още е симптом на умствена дисфункция и вътрешна празнота.
Патологичните прояви на липсата на родителска любов в детството избиват в постоянното усещане за неуспех и неудовлетвореност, рецепторите за значение при такива хора никога не се насищат. Те могат да разрушат държавата без да им мигне окото. Защото им липсва вътрешен център за споделяне на общ, обществен, държавен интерес.
Драмата на илитератството в българската политика се замъглява от вменяването на някаква особена височина на т.нар. личен интерес – те лично да са добре. Ама много да са добре. А всъщност става дума за тотално отсъствие в областта на духа и категориите на отговорността към родина, народ, бъдеще на държавата, оставяне на политическо наследство, реформаторство, формиране на историческа следа, мислене за вечността и пр. Атомизирането на индивида засилва самотното хищничество и патологията вещите и материята да са сурогати на фундаменталната човешка нужда от любов.
Калина Андролова
