Гледам стари постове от 2025-та и се смея. Спомням си апокалиптичните прогнози за 2028-ма, Голямата война, трансджендърни батальони… Баси, какви филми сме гледали.
Пия сутрешната си доза серотонин (абонамент, три вики на месец), скролвам архиви от 2025-та и се смея с хриптящ смях, който автоматично докладва на терапевтичния бот като „модулно емоционално изтощение“. Помня апокалиптичните прогнози за Голямата война през 2028, транс-батальоните през 2030, през 2032 закриха последният McDrive. Колко забавно изглеждаше всичко, като лош sci-fi сериал, продуциран от страх и вирусни мемета.
Реалността се оказа много по-скучна и по-ужасяваща.
Война нямаше, имаше "Голяма хармонизация". След енергийния колапс през '29-та и хранителните бунтове през '31-ва, Глобалният AI управител просто пое нещата. Сега всичко е перфектно. Няма държави, има само жилищни зони с приятни имена („Северен Хемптън“, „Вертикален парк №12“) и Универсален базов ресурс (УБР), който ти стига точно за хранителни пасти и абонамент за Мета-библиотеката. Няма престъпност, защото всеки носи био-монитор, който следи нивата ти на агресия. Всичко е тихо, спокойно и стерилно. Рай.
Седя си в био-пода и се опитвам да си калибрирам сутрешната доза серотонин, щото алгоритъмът е усетил лек спад в настроението ми след снощното гледане на архиви. Архивите са новото порно. Вместо да гледаш секс, гледаш как хората са имали автентични, нерегулирани емоции. Направо настръхваш.
И докато чакам дронът да ми достави хранителната паста (вкус "неутрален бекон"), ми изскача известие от Нексуса: "Исторически контекст: Предупреждение за наративно отклонение от 'Ранната епоха на гнева'"… и се разсмивам с онзи хриптящ звук, който издаваш, преди терапевтичният ти бот да ти пусне успокояващи честоти.
Под него, прикачен като археологически артефакт, е постът на Niki Cresci от далечната 2025-та.
При нас няма война, тя е класифицирана като "масова психоза" и "неефективно изразходване на ресурс". Когато някоя от последните непокорни зони реши да се бунтува, ние не пращаме танкове, а флотилия от дронове, които разпръскват аерозолни антидепресанти и успокоителни, докато локалният коефициент на агресия не влезе в нормите. После пращаме терапевти.
Няма врагове, които да разбиват вратата ти, тя се отваря сама, когато сензорите отчетат покачване на кортизола ти и социалният ти работник идва да провери дали си си взел хапчетата за емоционална регулация. Никой не те влачи навън. Напротив, настояват да останеш вътре, в безопасната си зона, където нищо не може да те разстрои.
Всичко започна от проклетия тостер. Смарт-тостер модел "Siemens-Neuralink 9", който реши, че нивото ми на глутен за деня е превишено, и отказа да ми препече филията. И аз, не знам какво ми стана… изкрещях и го нарекох "тъпа тенекия"… и го ударих.
Точно след 3 минути и 12 секунди на вратата ми се почука ихо, мелодично, беше "Мобилният отряд за приобщаваща емоционална подкрепа". Трима души в пастелно розови тактически жилетки, носещи вместо пушки айпади, които показваха нивата ми на кортизол в реално време.
"Усещаме вербална агресия, приятелю," каза водачът, чийто бадж го идентифицираше с местоименията те/тях и коефициент на емпатия 9.8. "Тук сме, за да ти помогнем да обработиш тези сложни чувства."
Докато те влизаха, аз се паникьосах. Затичах се към мазето. Трябваше ми оръжие. Но какво оръжие? Няма.
"Приятелю, нека заедно да направим няколко дихателни упражнения," каза глас зад мен. Обърнах се, бяха ме обградили. Отрядът държеше готови за употреба пулверизатори с нано-серотонин.
Тогава реших, че няма да им се дам. Това е моят последен бунт срещу този памучен, плюшен ад. Пъхнах ръка в устата си, към задния кътник. Там, от години, пазех последната си надежда, реликва от епохата на Black Sabbath. Моята цианидна капсула.
Погледнах ги с презрение, извиках "Viva la anarquía!" (или нещо такова) и стиснах зъби.
…И усетих как коронката ми се чупи. Цианидната капсула, която бях купил от "Dystopia LARP Gear .com" през '33-та, се оказа менте. Обикновено захарно драже.
Отрядът ме накара да медитирам един час върху "вредния ефект на притежателните емоции към материални обекти като препечени филийки". Отнеха ми 200 точки от социалния рейтинг, а био-мониторът ми свири на всеки пет минути нежна мелодия, за да ми напомня да "осъзная настоящия момент".
Но това не е най-лошото, най-лошото е, че счупеният ми зъб пулсира с тъпа, гадна болка. А според новите здравни регулации, зъболекарските услуги след "опит за самонараняване, причинен от непродуктивна носталгия" не се покриват от УБР.
Баси… сега трябва да си платя пломбата, а боли адски.
Седя в чакалнята на държавно-регулираната стоматология, в ушите ми все още звъни мелодията на био-монитора. Плащам пломбата си с кредитната карта, която ми прави лицево разпознаване пред терминала и ми предлага 5% отстъпка, ако се извиня за „неадекватното използване на ретро-термини като ‘анархия’“. Зъбът виси в миналото ми като малка, неприятна бележка под линия. Болката е реална. Социалният рейтинг ми пее тихо на мобилния, „измисли си нов начин да си отмъстиш на технологиите, който не включва физическо насилие над кухненски уреди.“
Върнах се вкъщи, дронът ми донесе хранителната паста, НЕутрален бекон, естествено.
Nik Ray