В речта си пред ООН хотелиерът Росен Желязков демонстрира висша форма на политическо подмазвачество, разкривайки идентичността си на безгръбначен хрантутник.
Гръбнакът само пречи, когато трябва да се пълзи.
Ние сме превърнали тази морална проказа в добродетел, която наричаме "практичност", "адаптивност", "уреждане на живота". Учим децата си на нея, възхищаваме се на тези, които я владеят, и презираме "будалите", които имат принципи.
Това, което ние българите наричаме “да си оправиш живота", е просто по-елегантен термин за душевната и интелектуална проституция, която сме превърнали в национален добродетел.
Това е нашият национален спорт – способността винаги да застанем на правилната страна на историята, обикновено около пет минути, след като сме предали предишните си господари.
Това е циничната ни стратегия за оцеляване.
Ние не сме малка и смела, а хитра и безгрьбначна нация.
И въпросът не е дали сме малка държава, а защо сме толкова малки хора.
Нашите герои и идеалисти са били растреляни, обесени, предадени и забравени. Техните имена са по паметниците, но техният ген не е в нас.
В нас е геньт на онзи, който се е скрил, докато бурята мине, на този, който се е "разбрал" с турчина, с германеца, сьс съветския комисар, с американския посланик. На онзи, който знае, че да се наведеш не е унижение, а тактика.
Българският политик инстинктивно усеща откъде духа вятърът и накъде трябва да обърне аналните си отвърстия, за да не му духа насрещно. Това е нашият Андрешко.
Росен Желязков не ни излага, а ни представя перфектно, защото неговата реч не беше негова, а наша.
Тихата, примирена реч на всеки един от нас, който си е замълчал, за да си няма проблеми, умножена по седем милиона и произнесена на английски.
И не говорете за "омерзение", за да изпитваш такова, първо трябва да имаш илюзия за чест, която да бъде поругана, а ние отдавна нямаме такава.
Срамът е за нации, които имат идеали, които да предадат.
Nik Ray
