Вчера, на двайсет и четвърти май, пътувахме от Момчилград за София. Предната вечер седяхме до бъчви, пиехме вино, говорехме си и аз четях стихове. Скулпторът художник Емил Пенчев правеше рисунки на случващото се около нас и в нас.
На поетична вечер сме се събрали, а поезията сякаш се свива и сякаш около нея се стягат обръчите на ежедневието – на тежкото ни ежедневие. Добре, че беше виното. Четем стихове, пием вино, а творецът Емил Пенчев ми казва:
-Пиши за ежедневните неща, за ежедневните проблеми…
Той, творецът, иска да пиша за ежедневието.
Не е толкова важна вече поезията. Макар че винаги е била лична, поезията сега се разпилява и крие под дърво и шума, а отгоре остава онова, което аз не разпознавам като поезия.
Толкова много съм обичал този празник – Двайсет и четвърти май, че вчера ме беше яд на мене си – сигурно нещо ми става, сигурно съм повреден, изхабен, износен, но празникът, особено както беше показан в София, ми се стори претупан, мероприятиен и помрачен, както казаха по една телевизия, заради лошото време и дъжда.
Вярно е, че майските бури носят и градушки, но чак дъждът да помрачи Двайсет и четвърти май? Какви хамстери и мишки трябва да сме станали, за да се плашим от дъжда и той да ни помрачава Двайсет и четвърти май?
Беше ме страх, че няма да бъда изненадан от нищо, че предчувствам това, което ще се случи на Двайсет и четвърти май – че ще е пак протоколно, пак политкоректно, пак правилно, че пак наградите ще са за когото трябва, и горе-долу се случи същото.
Министър-председателят Росен Желязков (какво име има само – роса върху желязо) ни поздрави от Рим, пред църквата, където е гробът на Свети Константин Кирил Философ. Може и да е много европейско, много възвишено и стилно, но с всичкия риск да бъда обвинен в какво ли не, това обръщение за 24 май от Рим ми се стори нелепо и префърцунено. Сякаш дочух някакво далечно ехо от Скалистите планини, на фона на които Росен Плевнелиев на времето ни обясняваше за българските хубости – така ми прозвуча и обръщението на министър-председателя от Рим.
Официалната говорителка пред Народната библиотека в София – проф. Амелия Личева, изнесе нещо средно между доклад за тясна група специалисти и назидателно неразбираемо слово. Общо взето, професорката ни се караше, че не можем да се съединим, но го правеше по начин, който ни разединяваше още повече. От нейното слово си пролича каква голяма бездна има между самообявилата се, така наречена интелигенция и хората.
Последно – само ще спомена, че глупостите, които издрънка министърът на културата Мариян Бачев за пушенето на цигари и за други такива неща, ми се сториха по-скоро като скеч, отколкото като думи на министър на културата.
Не съм виновен, но като го видя културния министър Бачев, и се сещам за образа му на пернишки бачкатор, разказващ вицове за пернишки юнаци и войводи.
Вече от десетилетия официалният ни Двайсет и четвърти май се прави за десетина души, които отново и отново трябва да печелят награди, които отново и отново трябва да говорят, да ги показват по телевизиите, да тичат нагоре-надолу по приеми в резиденции и да се дуят, и да ни поучават.
А Двайсет и четвърти май долу, на обляната от дъжд и светлина земя, се отбеляза главно с въртящи се чевермета, скари с пушек от кебапчета, блъскащи се колички, ядене, пиене и екскурзии и с 43% българи, непрочели нито една книга за една година.
Днес се опитах да се осведомя за разписанието на един необходим ни рейс и едва не изядох бой по телефона:
-Абе ора, яжте и пийте, празник е, и стига сте ни тормозиле по телефона, че ни побръкахте…
Усетих и друго – усетих, че има нужда от манифестация. Точно манифестация е думата. И я чух от една манифестираща в провинцията жена, която каза, че от трийсет и пет години я чака тая манифестация и че сега се чувства човек.
Имаме нужда от една всебългарска манифестация за Двайсет и четвърти май.
Много неща сме дали на света – и като дух, и като култура, и много неща сме изгубили и продължаваме да губим главоломно. Дали сме на славяните писменост, а се самоизтриваме с гумичка и забрава.
А дъждът вали и ни плаши, и черешите в едно малко магазинче на улица „Чехов“ в София са двайсет и четири лева килото.
Обаче Найден Вълчев – големият български поет, ми извика по телефона с бодър глас: „Върви, народе възродени“. И после го чух как се смее щастлив и възроден, и жив, и сроден със Словото.
Но иначе по телевизиите се появяват други същества. Найден Вълчев да почака – той си има „Една българска роза“, стига му толкова.
Публикувам и едно стихотворение, писано преди около двайсет и пет години. Сякаш нищо не е мръднало.
ДВАЙСЕТ И ПЕТИ МАЙ
След празника на българската азбука
денят е бронзов, нечетлив и ням.
Ще завали и капките ще гукат
като гугутки, кацнали на храм.
По-тъжно е, отколкото си мислех –
венците пак са същите венци,
но техните очи широколистни
са пълни със сълзите на светци.
След речите за памет и признателност,
след дългите заучени слова
дъждът е като Божи пратеник,
като светена Божия вода.
Едва ли облакът разбира свойта мисия,
едва ли подозира, че така
той не вали, ами полека пише
с красива и живителна ръка.
Тук става нещо, но какво – не зная.
И затова аз с книжен дъждобран
излизам под дъжда и съм замаян,
и се надявам да не бъда сам.
Николай Милчев
