Тази музика – джазът, е изтръгната от въздишката в изнурената негърска душа и изразява човешките вълнения по начин, различен спрямо класиката. Бързо се развиват през първата половина на ХХ-ия век и вокалният и инструменталният джаз, в популяризирането му постепенно се присъединяват и „бели“ артисти. Така през 30-те години се достига до стила суинг, в който стихийната импровизация е укротена за сметка на по-синхронизираното звукоизвличане. Новият жанр вече е по*лустросан, излиза от мрачните кръчми и се премества удобно на концертната сцена, в танцовите забави, започва да се разпространява на грамофонни плочи, да озвучава игрални филми. Става бизнес, а той позволява камерните оркестри, наричани комбо, да се разширят до структурата на бигбендове.
Гершуин интегрира джаз ритми в своята „Рапсодия в синьо”, Новата музикална изразност не е отделна вселена, наблюдавана е и описана от Скот Фицджералд, който използва израза „Годините на джаза". А участието на САЩ, считани за родина на джаза, в двете световни войни, допълнително съдейства за прилива на музикалната вълна в Европа. Включително и в България.
Джазът – новата забавна музика на света – започва да се свири и у нас през 20-те и 30-те години на миналия век. Твърде ограничени са тогава възможностите на средствата за масова комуникация, за да са от полза на първите радетели на джаза. Това са предимно грамофонните плочи от САЩ. Отчасти от чуждестранните радиостанции. Мелодиите се разучават по слух, тъй като нотни текстове все още няма или трябва да се чака дълго за доставянето им от чужбина. В такава среда творят у нас музикантите, съдбовно впечатлени от големите задокеански оркестри, сред които – на Бени Гудман, Глен Милър, Дюк Елинпън, Каунт Бейси.
Изследователите изтъкват, че разцветът на новата музикална форма е свързан с танцовата треска, завладяла света след края на Първата световна война. Психологически разгледано, животът побеждава, продължава, а общностите от хора имат нужда да го изразят чрез ритмична музика, съответстваща на изразните на времето, и на движението на телата.
Като първи носители на джазовата култура в България се изтъкват музиканти като Борис Левиев (дядо на Кирил Маричков от „Щурците”), Асен Овчаров, Божидар Сакеларев, Стефан Кованов, Сашо Сладура и др. Техният ентусиазъм се предава и на съмишленици, увлечени по звука, създаван от общуването на саксофон, тромпет, тромбон, пиано, контрабас, ударни, понякога цигулка и китара.
Оркестрите за забава се наричат „салонни” – заради мястото на своята изява. Само един от тях е призван да смени ресторантския форум с престижната концертна сцена. Но това предстои, а пътят до него е и вид изпитание по издръжливост, съсредоточеност и отдаденост.
„На Асен Овчаров и ръководените от него принадлежи пионерството в овладяването на много територии, недостъпни дотогава за джаза, пише през 2006 г. изследователят Владимир Гаджев. – Той пръв застава пред микрофоните на Родно радио през 1932 г, и непосредствено след художествената рецитация на проф. Асен Златаров предлага джазов концерт „на живо”. Година по-късно по негова инициатива се прави опит за структуриране, изключен от държавната политика (до днес) музикален живот, както и за създаване на професионална организация на множащите се оркестри. Става дума за създаването на „Джаз оркестрал клуб” (1938 г.), учредителната сбирка на който се провежда в популярното заведение „Алказар" на бул. „Цар Освободител” (на мястото на днешния хотел „България”). За първи негов председател е избран Борис Левиев, но. липсата на опит – български и чуждестранен – и неизяснените функции на джаз клуба водят до разтурването му година по-късно.”
Асен Овчаров е роден в Харманли през 1906 г. Завършва гимназия в родния си град. Следва химия в Софийския университет, но поради липса на средства и веднъж открил своето музикално призвание, не успява да завърши. За кратко учи при преподавателя в Музикалната академия Андрей Стоянов. После започва кариерата му на пианист и акордеонист.
„За съжаление, няма записи от тези години, но по разкази на негови колеги е бил отличен пианист и акордеонист „пар ексаланс”. Сериозни концертни пиеси, увертюри от опера са били в основата на репертоара му. Разбира се, в джаза акордеонът е играл малка роля и естествено, с годините Овчаров се насочва изцяло към пианото”, пише през 2000 г. саксофонистът Людмил Георгиев. Като допълнение на неговите думи следва да допълним, че понятието джаз не се ограничава до репертоар, специално създаден за него като жанр, но е и начин на изразяване в музиката, а последното включва възможността да се изсвирят като джаз произведения от класиката, оперетата, шлагера…
Владимир Гаджев, автор впоследствие на крупния труд „Джазът в България. Българите в джаза”, изтъква още, че на Асен Овчаров принадлежи решителната крачка да изведе оркестъра, носещ фамилното му име, от „ресторантско-кабаретното му битие и да го регламентира като художествено явление на концертния подиум”. Това се случва през 1938 г. в сградата на днешния театър „Българска армия”, бивше кино „Роял”.
В този апостолски период „Джаз Овчаров” е привлякъл следните музиканти: Божидар Сакеларев (кларинет и алтсаксофон), Нико Нисимов (тенорсаксофон), Леон Алфаса (алтсаксофон), Стефан Кованов (тромпет), Давид Ешкенази (ударни), Александър Николов по прякор Сладура (контрабас и цигулка). Този постоянен тим ще се отдели в края на 1943 г. под името „Оптимистите” и ще отвори задача пред ръководителя си да сформира нов бенд. Но тогава, през 1938 г., успехът на първия джазов концерт в България е огромен. Оркестърът на Овчаров получава покана да свири през 1938 г. на откриването на хотелския комплекс „България“, на същото място, където преди 5 години е основан първият у нас джазов клуб. Осуетява се обаче покана за турне в Аржентина. Причините се губят назад във времето, но подготовката е вървяла в пълна сила за международното турне.
На практика бендъти неговият създател не доживяват да отидат на задграничен гастрол. Получават го „Оптимистите” – чак през 1956 г., вече като щатен оркестър на Софийския държавен цирк.
Ето как Людмил Георгиев, член на „Оптимистите” от 1954 г., пише за лична среща с Асен Овчаров от предходни години, визирайки как по слух той създава нотни текстове, слушайки грамофонни плочи с джаз.
„Спомените ми датират от средата на 40-те години, когато един ден, отивайки в дома му на ул. „Цар Борис", го заварих по халат пред пианото, със свирещ грамофон до него да „вади” аранжимента на не помня коя звезда от американския джаз. Тогава в София имаше мисии на спечелилите войната съюзници – съветска, френска, английска и разбира се, американска. Именно от последната Овчаров (чийто оркестър често свиреше на партита в посолството) се снабдяваше с плочи. Това огромни „тави по 78 оборота, наречени V-Disk – плочи на победата. Слава богу, че ги имаше, защото благодарение на тях и на Овчаров у нас вече имаше съвременен репертоар от американски джаз. И то какъв – Каунт Бейси, Дюк Елингтън, Бени Гудман, Арти Шоу, Уди Хърман, Хари Джеймс, Чарли Барнет, братята Дорси и кой ли не! Та на въпроса – бай Асен по халат на пианото с една ръка пуска грамофона, изслушва един пасаж, спира грамофона, пробва на пианото и веднага пише по партитурата. И така търпеливо, парче по парче. „Вадеше” ги едно към едно. (както казват днес) толкова акуратно, че свят да ти се завие, Копираше ги барабар с грешките, ако в плочата имаше такива.
Людмил Георгиев опреде ля като „блестящ" оркестъра на Овчаров в този период, след отделянето на колеги в новосъздадените „Оптимисти”. Изброява, че в саксофонната сесция свирят Димитър Ганев (бъдещ създател и ръководител на оркестър „Балкантон”), Никола Дирацян и Бенцион Елиезер (бъдещ професор. по хармония В Консерваторията). На тромпетите са Стефан Кованов, Дончо Казаков и Сашо Паскалев, цугтромбон – Георги Марков, барабани – Стефан Михайлов (по прякор Алтето), цигулка и контрабас – Сашо Николов (Сладура, небезизвестният жертвеник на волния начин на живот в следвоенното време и дръзко разказване на вицове срещу червената власт).
Още исторически данни за джаза и времето – от журналиста Владимир Гаджевев.
Той изтъква, че в годините на Втората световна война за оживлението на джазовия живот в София не спира, а напротив – расте и става все по-популярно.
„Защото никой не вярва, че обявената вече „символична война” на САЩ и Великобритания не след дълго ще се материализира в бомбардировки, разрушения или хиляди човешки жертви.
„През 1941 г. в градското казино (днес Софийска градска художествена галерия) се открива вариете и организаторът, оперетният артист Ангел Сладкаров, наема „Джаз Овчаров” за основен оркестър.
След настаняването на съюзническата комисия в София и участието ни във втората фаза на войната музикалният живот в столицата се възстановява. Много от развалините на разрушените от бомбардировките сгради са разчистени и временно пригодени за културни и спортни прояви. Такъв е и теренът на бул. „Цар Освободител”, на който по-късно се създава музеят на революционното: движение. „Арендаторът Иван Алексиев сключва договор с двата най-известни оркестъра, „Джаз Овчаров” й „Джазът на оптимистите”, които се редуват да изнасят концертни програми. Докато през 1948 г. се решават на радикална крачка – изграждането на сборен бигбенд с пълни секции, първия в страната. Новата формация е приютена в съветския Дом на офицера, където изнася й първия си концерт. Но подялбата на сферите за влияние вече е извършена от Чърчил и Сталин, а репресиите на новоустановения режим не закъсняват”
Известно е, че през 1949 г. Асен Овчаров е арестуван и обвинен в шпионаж в полза на САЩ. Поводът – посещението му в легацията, като се игнорира, че основната му цел е била набавянето на нотен материал (вместо да се повтаря споменатата от Людмил Георгиев процедура със слушане на плочи и нотирането на пасаж по пасаж).
„Нито изселването, нито лагерът, нито затворът успяха да пречупят духа му. Навсякъде той не преставаше да работи, да пише, да учи. Без да казвам голяма дума, така, както Йожи Цанков е патриархът на българската забавна песен, така Асен Овчаров е патриархът на джаза у нас“, заключава покойният вече Людмил Георгиев. Той визира, че Овчаров е изселен със съпругата си в Тутракан, след като прекарва 6 месеца в следствения затвор. След това е въдворен в концентрационния лагер в Белене. Освободен е през 1952 г., но скоро след това е осъден на 6 г. затвор.
След като му е забранено да се връща в София, избира да бъде интерниран в Пловдив. Там преподава акордеон в Музикалното училище. Добротата, но и тъгата му остават незаличим отпечатък у един от учениците му – бъдещият рок музикант и филмов композитор Митко Щерев.
Изтерзаният Овчаров работи като композитор и диригент на Ансамбъл за песни и танци при Радио Пловдив. Ръководи естрадния състав на Дома на транспортните работници. Няма сили обаче да приеме поканата на своя бивш подчинен Димитър Ганев, вече шеф на оркестър „Балкантон“. Намерението на Ганди е неговият учител и вдъхновител в музиката да оркестрира песни и пиеси за естрадата и джаза от началото на 70-те. Техният основоположник Овчаров тихо си отива през 1972 г.
Източник: Уикенд
