Дълбоко в недрата на развитите 80-те, там, където самочувствието на социализма беше по-голямо и от петолъчката на Партийния дом, през онези златни години на зрелия соц, когато бъдещето беше светло, а настоящето сиво, в гъстите гори около БАН се беше настанила една особена глутница вълци гастрономи.
След няколко месеца слушане на академични спорове за диалектическия материализъм, долитащи през отворените прозорци, вълците не само започнаха да си подбират храната, но и да я анализират.
Местното меню, както се оказало, било неочаквано богато. Горичката гъмжала от… член-кореспонденти.
Планът, разработен от стария, мъдър и леко циничен водач на глутницата, бил гениално прост.
Всяка седмица се теглел жребий.
Понеделник: хапваме един от Института по философия. Леко сухи, без мазнинка, но пък диетични и засищащи.
Сряда: някой от катедра "Физика на твърдото тяло". Малко по-жилави, с дъх на нафталин, но пък интелектуалният послевкус бил несравним.
Петък: за десерт – литературен критик. Хрупкави и крехки, идеални за завършек на седмицата.
И така всяка седмица. Тихо, методично, без излишен шум. Вълците били сити, щастливи, а козината им започнала да лъщи от редовния прием на протеини и интелект.
Най-удивителното било, че абсолютно никой, не забелязвал липсата на член-кореспондентите.
В БАН всичко си вървяло постарому. Отделите продължавали да работят с абсолютно същата ефективност, тоест почти никаква.
Заплатите се превеждали по ведомост. В бюфета продължавали да сервират същите безвкусни кюфтета.
Понякога някой питал: "Абе, къде е другарят Пенчев от секцията по кибернетика?", а отговорът бил: "Сигурно е в творчески отпуск. Или на симпозиум в Унгария. Или просто си пише новия труд за ролята на перфокартите в бъдещето".
И животът продължавал. Вълците и БАН живеели в перфектна, невидима симбиоза.
Тази научна идилия щяла да продължи вечно, ако не бил един млад, наперен и леко глуповат вълк на име Здравко.
Здравко бил млад и амбициозен вълк възрожденец с плам в очите.
И един ден, докато си търсел лека следобедна закуска, той пропуснал един заспал на пейката професор по агробиология и се натъкнал на нещо ново, непознато. Една жена с престилка и кофа. Чистачката.
Леля Пепа, чистачката не ухаела на стара хартия, а на Белина. Била… различна. Свежа. Нетипична плячка.
И Здравко, в пристъп на младежка глупост и кулинарно любопитство, я изял. С парцала.
След седмица в БАН настъпил Армагедон.
Коридорите били мръсни. Тоалетните задръстени. В бюфета се носела воня на развалени кюфтета, защото нямало кой да изхвърли боклука. Прахолякът бил толкова гъст, че член-кореспондентите се блъскали един в друг като в гъста мъгла.
Някой беше написал с пръст "Свобода за науката!" върху бюрото на директора.
Настъпил пълен хаос. Работата спряла. Този път не привидно, а реално.
"КЪДЕ Е ЛЕЛЯ ПЕНКА?!", изревал един академик, подхлъзвайки се на бананова кора от вчера.
Паниката прераснала в бунт. Вдигнала се тревога. Викнали Народната милиция. Създал се кризисен щаб. Веднага била сформирана ловна дружина, съставена от най-смелите умове на нацията, които заменили микроскопите с двуцевки. Започнало голямото преследване.
Вечерта, в тайната си бърлога, докато навън ехтели ловджийски викове, старият, мъдър водач на глутницата привикал младия иноватор Здравко. Той не му се скарал. Погледнал го с очи, пълни с хилядолетна умора, поклатил глава и процедил през зъби:
– Кажи ми, бе, Айнщайн такъв… Ние, твоите предци, вече трета петилетка се храним с най-добрите мозъци на тази държава. Изядохме цял институт по философия, няколко катедри по икономика и един автобус с историци. И никой… НИКОЙ дори не е усетил, че ги няма!
Ти, идиот неземен, защо реши да изядеш единствения човек в цялата проклета академия, който върши някаква работа?!
––-
Философия на обонянието: Защо бунтът започва от носа, а не от ума
Хората не се вдигнат на бунт когато им откраднеш бъдещето, а когато им замирише на лайна.
Бъдещето не мирише.
„Откраднато бъдеще“ е красива литературна метафора. Можеш да я кажеш на протест, да я напишеш в статия. Тя звучи умно и възвишено. Проблемът е, че тя е абстракция. Можеш да откраднеш милиарди от пенсионния фонд, да унищожиш образователната система за следващите трийсет години, да продадеш горите и да отровиш реките. Всичко това е кражба на бъдещето. Но то няма мирис. Не предизвиква незабавно физическо усещане. Човек се събужда на следващата сутрин, слънцето пак изгрява, кафето има същия вкус. Кражбата е извършена, но сензорите на тялото не са отчели нищо. Животът продължава.
Но лайната миришат, те са конкретна, физическа, обонятелна реалност.
Когато контейнерът пред блока прелива от седмица, защото фирмата по чистотата (спечелила поръчката с рушвет) не си върши работата – това са лайна. Не можеш да ги игнорираш. Те влизат през прозореца ти.
Когато трябва да чакаш осем часа в спешното отделение до полумъртвия си роднина, защото няма персонал, няма легла, няма елементарна хигиена – това са лайна. Паниката и безсилието имат мирис.
Това е моментът, в който инстинктът надделява над разума. Това е пределът на търпението. Несправедливостта престава да бъде тема за разговор и се превръща във физическо повръщане.
Всеки тарикат знае това и оперира точно на тази граница. Той ще ти открадне всичко, което е невидимо и абстрактно. Ще източи ДДС-то. Ще продаде държавните активи на безценица. Ще назначи неграмотния си братовчед за шеф на агенция. Всичко това е кражба на бъдеще, но засега не мирише.
Но ще се постарае улиците да са (горе-долу) измити. Ще се погрижи коледните лампички да светнат. Ще пусне метрото да се движи. Той ще поддържа илюзията за функционираща реалност на най-базово, физическо ниво. Ще държи „лайната“ под похлупак, докато тихомълком краде самата къща.
Ето защо революциите не започват от интелектуалците в кафенетата. Те започват в момента, в който цената на хляба стане непоносима. Или когато боклукът затрупа улиците.
Nik Ray
