Едва ли си е представял детският писател Ран Босилек, че неговата приказка „Дядо и ряпа“ ще се разиграва по българските земи през 2025 година.
Дядо белобради ряпа взе да вади – така започва римуваната приказка на Ран Босилек и после зад дядото се нареждат бабата, внучката, кучето, котето и накрая – мишката. Всичко живо дърпа тая ряпа и тя се не поклаща.
Госпожа Елисавета Белобрадова също започна да вади ряпа – вади госпожа Белобрадова ряпата на руския език. И след нея се наредиха и бабата, и кучето, и котката, и мишката, и пияният Свинчо, и екзорсистите, и министерства, и партии. Дърпат я ряпата на руския език и тя се не поклаща. Да се чуди човек – да плаче ли, или да си направи една салата от ряпа и да изпие една водка.
Когато геополитическата палачинка се обърна през 1989 година, едно от първите неща беше да се погне руският език. Трябваше да се учи езикът на новите господари – английският, който трийсет и пет години по-късно вече ни е като втори майчин, както се изрази оня ден една абитуриентка. Милата ни абитуриентка с втори майчин език английски. Като под строй учителите по руски език в училищата бяха „преквалифицирани“ чрез курсове в учители по английски. Един вид – бяха възродени. Нещо като хубав и правилен възродителен процес на езиците.
Хората се бяха ошашавили и ги беше страх да не останат без работа. В ония смутни времена, в които подкрепаджии колеха и бесеха, да си учител по руски език беше, меко казано, рисково. И така както преподаваха за Пушкин, почнаха да преподават за Джонатан Суифт. И уау и уаукането станаха бон тон, щото бяхме по едно време и малко франкофони. И буквите О и К, написани една до друга, изтриха познатото ХОРОШО. И само за една нощ, тайно и полека, българското хорошо стана българско окей.
После бяха погнати руските паметници, руските наименования на улици. Погната беше общата ни история. Бесовете прераснаха в гонения на дипломати и свещеници, в параноична шпиономания, като кулминацията се състоя във вид на ядене на паметник. Паметникът на Червената армия в София беше изяден от гладни демократични уста като торта.
Това, което пиша, излиза повече есеистично и фейлетонно, отколкото ми се иска. А ме боли, защото тези, които гонят сега руския език и всичко руско, едва ли си дават сметка колко видими и невидими нишки свързват нашите народи и нашите съдби. Абе хора, които гоните руския език и всичко руско, които се страхувате най-много от „дявола, Путин и Северна Корея“, които лягате и ставате с омраза към Русия, не си ли давате сметка, че вашите бащи, баби и дядовци, ако не друго, то поне са написали милиони писма до съветските си приятелчета, че са писали на руски и са получавали писма на руски от Украйна, от Беларус, от Молдова, от Казахстан, че помнят имената на тия, с които са си писали и са им доверявали тайните си. Имаше един израз, с който обикновено завършваха тези писма: „Жду ответа как соловей лета“ – чакам отговор, както славеят чака лятото.
По-дълбоко в историята не ми се влиза, защото там всичко е ясно. Ясно е, но засега – процесът на угасване на ясното е в пълна сила.
Сега аз не чакам никакъв отговор от госпожа Белобрадова и от наредилите се след нея хора и други същества, но все пак си струва да се попита – нима наистина мислите, че като въведохте цензура по отношение на всичко руско и искате да забраните руския език, ще станете по-големи началници, отколкото сте сега? Нима наистина не знаете, че така ще си навлечете само омраза, гняв и презрение? Не си ли давате сметка, че като поставяте въпроса за смяна на кирилицата и забрана на руския език, копаете и последната твърда българска пръст под краката си? Вие няма да пропаднете вдън земя – Хавайски острови дал Господ, но твърда българска почва под краката си няма да имате.
Знам, че разчитате напълно да овъртолите акълите на младите хора, да ги откъснете напълно от славянския свят и от Русия, да сатанизирате миналото, но да знаете, че това няма да ви се размине току така. Всяко нещо си има предел, госпожо Белобрадова, всяко нещо си има предел.
Тая работа със евентуалната замяна на кирилицата с латиница се опита да я пробута още на времето Петър Стоянов, но се усети и млъкна – вероятно си даде сметка, че няма да стане, че още е рано и че е голяма шизофрения хем да тачим Двайсет и четвърти май, хем да искаме да си сменяме азбуката.
Опитите да се пренесе генното, социалното и политическото инженерство върху духа, културата и корените на един народ са обречена работа.
Вие, госпожо Белобрадова, знаете, че това, което правите, са глупости. Вие просто искате името Ви да се повтаря, да се чува повечко, да се говори за Вас и Вие да се прославяте като русофобка и гонителка на руския език.
Женската суета и кариеризъм са велика работа, но като гледам някои други булки в Парламента, шансовете Ви не са много големи.
И накрая – да живее Ран Босилек и неговият Дядо Белобради, госпожо Белобрадова.ник
P.S. Преди няколко години, мисля, че беше по време на протестите, когато аз пишех всяка вечер, госпожа Белобрадова ми поиска приятелство във фейсбук и аз приех. Тя доста често харесваше това, което пиша, но после, когато вече стана депутат, безмилостно ми разби сърцето – разприятели ме, захвърли ме и ме забрави, сякаш съм бил руски език. А аз пиша на български.
Николай Милчев
