Утре е Осми март. По принцип на този ден има голямо дране на ризи. Едните яростно отричат празника като комунистически и твърдят, че харесвали и уважавали жените си по 365 дни в годината /разбира се, без да споменат как точно ги уважават всеки ден/, а другите яростно купуват цветя и празнуват. Все по-често ние – жените, сами си купуваме цветя. Обичаме цветя. С повод, без повод, по измислен повод. Цветето е красота, нежност и признак на внимание.
В днешно време на либерастия и феминизъм, все по-рядко се сещаме, че сме жени. Не да крещим като обсебени от демони по хора и посланици. Не да изискваме пари и подаръци. Не да настояваме, че сме нещо повече от мъжете. Не да смятаме, че унижавайки мъжете, ще постигнем някакво равноправие с тях.
Жената е нежност, кадифена сила, уют, любов, майчина грижа. Нейната сила е в нейната слабост. Жената е тази, която прави от къщата дом. Жената е тази, която отглежда детето и го целува по челото преди да заспи. Тя може да постигне всичко. Но не с крясъци и изисквания. А като стомана в кадифе.
Може утре и да не е празник. Може цветарите да искат майка си и баща си и някоя баба в добавка за стръкче цвете. Но пък не е необходимо да купувате сто рози. Въпросът е да покажете внимание. Защото понякога, в онези 365 дни, не се забелязва вниманието. Нито мъжете показват, че жените им са специални, че ги обичат и уважават.
Тъжно е, че все повече Осми март се празнува само от жени, които купуват цветя за себе си и за други жени. За да се почувстват за миг специални. И отиват на женско парти, защото мъжката част от семейството гордо казва, че не признава тоя измислен празник. А на жените така им се иска поне един ден да са специални. И да получат цвете и подарък без мрънкане. Един ден. Сред цялото блато на еманципация, либерализъм, отричане, един ден да си спомним какво трябва да бъде – просто ден на Жената.
За утре – честит празник, момичета. И на 16 и на 60. Чувствайте се специални, дори никой друг да не се сети за това.
Елена Гунчева-Гривова
