ЕДИН ЛЕТЕН ДЕН НА СЕЛО
(Така ни караха някога да пишем съчинения в училище)
Изведох двама от внуците си – част от испанската популация, да стреляме с въздушна пушка. По-големият вече е стрелял – горе-долу е наясно какво става, другият – не. По-големият знае горе-долу добре български, другият поназнайва, колкото да умираме от смях от приказките му. Като чул думата „пушка“, поназнайващият нашия роден език си помислил, че става въпрос за пушене. И заживял с надеждата, че ще пушим цигари.
Снощи – съвсем непедагогично, им разказвах какви щуротии съм правил като дете, как съм пушил цигари, как съм се напивал дори, какви поразии са се случвали на мен и приятелите ми. Разказах им включително за няколко драматични случая, при които мой братовчед си откъсна пръстите на едната ръка, докато чукахме патрон от карабина с пирон, как преди това си беше счупил крака, скачайки от едно дърво, и кракът му остана по-къс и как накрая си извади окото, стреляйки с детски пистолет. Детски пистолет от който изхвърчаха пръчки с гума отпред и се лепяха по стените.
Представям си за тия мои внуци скитници по света и обиколили земята от Мадрид до Мичиган, през Маями, Ню Йорк, та чак до Барселона, какво им е било в душичките, като са слушали за дивотиите на дядо си като малък. Смехът и възторзите бяха големи, какво са разбрали – друг въпрос.
Излязохме извън селото и почнахме да стреляме по празни пластмасови бутилки за минерална вода. Преди това исках да стрелям по едни жаби от моста, ама ме досрамя и от децата, и от един рибар, който стоеше с внучето си там, на моста.
Поназнайващият български мой внук беше страшно учуден, че няма да пушим. И ми каза, че ако няма да пушим цигари, поне да пушим лула. И това си желание ми го обясни с ръце и с мърдане на палеца, който трябваше да изобразява кръгчета дим над лула.
После му дадох да стреля за първи път. Заредих въздушната пушка, сложих му я над рамото, придържах я лекичко отдолу и му казах да гръмне. Момчето гръмна и замря за секунда. Избяга няколко крачки встрани и се обърна към нас. Дясната му буза под очилцата беше кръв червена. Разбрах, че го е ритнала пушката, и не можех да повярвам, че съм такъв идиот да не преценя. Същият съм си, както някога – не съм мръднал и на сантиметър. Уж съм им дядо, а съм един от тях.
Момчето не гъкна, дума нямаше да каже, ако брат му не го попита дали не го боли. „Малько боли“ – това беше всичкото оплакване, което чухме. И добави: „Искам пак стрелям, моля!“
След десетина минути падна на асфалта на игрището за баскетбол и си ожули коляното. Потече кръв и на въпроса дали го боли отговори по същия начин: „Съвсем малько“.
После настъпи моето голямо втрещение – малкият човек поиска да кажем, че е стрелял по мечка. Изразът беше „мече“, и че е бил нападнат и мечето му е раздрало с нокти коляното, дори го е ударило с юмрук в лицето – точно както в бокса по телевизията, който гледа.
Хем се ядосвах на себе си, хем бях във възторг и повярвайте ми, ако можех, щях да купя цигари и да им дам да опитат. Само недейте да подскачате – човеците винаги са пушели цигари и са се опивали и това никога няма да свърши. Защото действителността е непоносима с изключение на детството, в което мече може да ти одере крака и да те удари в лицето с юмрук.
Родителите на внуците ми не им дават да пият кола, щото ги болят гърлата, но аз тайно им сипвам по две-три глътки. Обещал съм им да им капна и по една-две капки ракийка или водка. И тоя – пострадалият от мечка, непрекъснато ме врънка кога ще си пийне.
Колкото повече затягаме примката (папийонките) около врата на децата си, колкото повече не им даваме да дишат от любов, толкова повече дядовци като мен са длъжни в края на живота си и да им дадат да си дръпнат от цигарите, и да си пийнат ракия, и да запалят копа сено, докато пушат, както направихме ние в детството, и да хващат живи съсели и да ги пускат в пощенските кутии на хората, и да правят всичко, каквото не трябва да се прави. И да им кажат най важното – няколко изречения за оная работа, наречена любов с момичетата.
След като вече му е посиняла бузата яко и цикатридината е обгърнала в бяло коляното му, новопокръстеният в идиотщини мой внук ми каза: „Аз сега съм като твоя братовчед две, дето пострадал“.
Големият, както знаете, го кръстихме в манастира „Свети Георги“ преди няколко дни, най-малкият снощи рева, че Реал Мадрид падна, най-малката ми внучка Рада днес има рожден ден, още един от внуците ми едва издържа пет дена на танцов лагер, а на върха на пирамидата внуци е най-голямата, която трепери в кое училище ще влезе след седми клас.
Обичам ги колкото мога и съм абсолютно сигурен, че ако трябва да им пожелая нещо, трябва да им пожелая всичко, което не си представят, че ще им се случи. Ако не им се случи всичко, нищо не им се е случило.
А преследванията на цигарите и алкохола е голям грях. Но ще дойдат по-добри времена.
Николай Милчев