Освен всичко друго, съществува и страшна интонационна война. Интонационна манипулация и интонационни внушения. Вибрациите на човешкия говор, високите и ниските регистри, драматизмът или подценяването, нехайството или укора в интонацията са от изключително важно значение.
Когато една ниска на ръст водеща в една ниска по цели телевизия интервюира (притиска и разпитва) неудобен събеседник, тя увеличава силата на звучене на гласните в края на думите и въпросите започват да звучат като обвинения. „Игривите“ движения на говора внушават недоверие и присмех към събеседника.
Гледах и чух как беше прочетено едно доста зловещо послание на аятолаха на Иран. Посланието беше: „Няма да има милост за Израел“. И като в трагедия на Шекспир дублиращият глас от телевизора го произнесе като в дълбока пещера, като вик на злокобен магьосник, та просто настръхнах.
Когато Биби Нетаняху говори обаче, преводът трепти от увереност. И дори най-страшните закани за огън и унищожение прозвучават сбито и почти естествено. И едва ли не – справедливо, изстрадано.
Само ще отбележа, че в политиката също има интонации. Генерал Атанас Атанасов например на всеки въпрос, който не го „устройва“, отговаря със „смръщена“ и отхвърляща въпроса интонация. Това ли е най-важно – казва той и дългите клепки на изпъкналите му очи мигат, и устните му се свиват настрани.
Бойко-Борисовите интонации са или „разсеяни“ и омаловажаващи, или гневни и съскащи и имат за цел да покажат, че още миг и деликатната му същност ще се разпадне от възмущение.
Сещам се и още как говори Явор Божанков – любим образ ми е той, кадифено-плюшен образ. Още докато върви към трибуната, той бавно изтегля врата си напред и подобно мъдра и дълголетна костенурка произнася думите с вътрешната страна на устните си. Цялото му излъчване и говорене правят думите голи сапунени мехурчета. Има нещо прекалено гладко и разпукващо се във всичко, което казва този повратлив господин. Една обезкосменост на същността се усеща.
Изобщо въпросът със сценичните изяви, говора и поведението са толкова важни, колкото и всичко останало в политиката и в живота.
Тъжно е, много е тъжно, но думите престанаха да означават каквото и да е, а се превърнаха в ситуации – в звукови ситуации, във викове, в крясъци, в шепот, в шушнене, в суфлиране. Вероятно все повече и повече – с напредването на технологиите думите ще стават шумов фон.
Понякога си мисля за поколенческата интонация, за интонацията на времето, за неговата скорост и за неговата неподвижност. Две-три поколения преди мен – дотолкова помня лично – имаха бавна и сякаш напечена от слънцето интонация – следобедна интонация. Между думите имаше въздух, пространство. Те не бяха много, но бяха плътни. Пълни с онази обикновеност, която е мяра за всичко.
Старците от моето детство много често клечаха на земята и така си приказваха. Не сядаха на земята – да не настинат, а клечаха. И техните думи бяха ниско до земята, и не отиваха високо в облаците.
Поколението на моите родители имаше два начина на говорене – един начин за говорене в службата и един – вкъщи. Откровеността и естествеността са били вкъщи, а в службата често пъти любезността беше прикритие.
Малко съм суров към поколението на баща си и майка си, но тогава всичко вреше и кипеше откъм вътрешната страна на човека. Амбициите му трябваше да бъдат овладявани, разместванията на пластовете все още дооформяха стила и езика. Тогава работата се спасяваше от четенето, което облагородяваше всичко. Имаше суровост в това говорене по времето на социализма, но имаше и аромати, фантасмагории имаше, метафорите възкръснаха. Но и фойерверките не бяха малко. И колкото повече напредваше времето, толкова повече езикът на соца ставаше кух, клиширан, заповядан понякога, ако щете – заповядан едновременно от глупаци и тарикати. И от такива, които не знаят какво правят. А съвсем накрая на социализма софийски копелдаци и нагаждачи от постовете си на съветници в ЦК на БКП превърнаха езика в руина и в лъжа. И лека-полека, бавно, но сигурно го придвижваха към времето, когато бизнесът, парите, силата и далаверата щяха да станат пътеводна звезда искрометна. Тези софийски копелдаци превърнаха интонацията на езика в мучене и често пъти, за да се схване какво точно говорят, трябваше да се напрягаш и ако нещо не разбереш, да се чувстваш непълноценен.
В последните демократски десетилетия езикът набра скорост, забърза се. Думите се слепиха една за друга, интонациите се удължиха. Говорът заприлича на пеене – говорът стана рапиране, превърна се в нож, във вилица. Особено отвратително е, че езикът ни се превръща във вилица, с която набождаме вкусовете си и искаме да ги представим като единствено възможно меню. Междувременно езикът се овъргаля в прахта, в калта, в кръвта, в счупените зъби, после обрасна с наукости и с другости.
Най-младото поколение говори поне три пъти по-бързо отколкото своите баби и дядовци.
И всичко е „до изчерпване на количестватааа“. Българският език е на промоция. Сега е моментът или да го купите евтино, или да го продадете докрай.
В склада и в халетата са останали още български думи, но и те са „до изчерпване на количестватааа.“
Николай Милчев