Забранете със закон идиотската музика в колите, силна като при излитане на ракета. И режеща като банциг в дъскорезница.
И покрай прозореца на селската ни къща, и покрай софийското ни апартаментче поне по петдесет пъти на ден и петдесет пъти на нощ преминават не коли, а военни изтребители. Преминават подвижни зоологически градини с ревове на слонове и тигри и преминават такива опустошителни мелодии, които нямат описване.
Тази музика в колите е дрога. Тя е равна на пиенето, на хероина и на самозаблудата, че всичко ти принадлежи. Тя е плод на счупения морал, на счупеното образование и на счупеното правосъдие.
Като дънят толкова силна музика, примитивните същества в колите вероятно се идентифицират с бронирани армии, които превземат села и градове. Струва ви се маловажно, нали? Струва ви се частен случай, подробност, но аз ще ви кажа, че коренно е променен звуковият фон на живота ни.
Българският звуков фон е изчезнал и е сменен от крясъка, от виковете, от екзалтацията и от тръпното усещане, че земята им принадлежи. Тези, които идват и ни завладяват с воя на протяжната си музика от колите, са ни обявили война, но ние не искаме да я признаем. Страх ни е да я признаем, защото вече сме я изгубили.
Все повече и повече бункерите (луксозните къщи и имения), в които са се затворили нашите управници, ще бъдат атакувани от рева на мотори, на свръхколи, на таратайки, на музика, свързана с потребностите на гениталиите и тежко и горко им на тези, които си мислят, че Ерихоновите тръби ще ги подминат.
Силната музика, разрушителната силна музика и звуци са като барабаните на настъпваща отвсякъде и нямаща спиране армия.
Разбирате за какво говоря, нали? Говоря го от години и го повтарям, и го викам, и се ужасявам колко много хора се правят, че не го забелязват.
Наскоро в София си приказвахме с професор лингвист от Софийския университет. Казах му, че скоро специалността Българска филология трябва да се редуцира, с което направо му съобщих, че е на изчезване професията му, и той веднага заговори за нещо друго.
– Този въпрос вече сме го обсъждали – прозвъня красивият му глас.
И се заговорихме ние с него колко хубави гевречета продават на „Граф Игнатиев“, малко преди площад „Славейков“.
Войните по света я спрат, я не спрат, Путин и Зеленски я се срещнат, я не се срещнат, но ако ние тук – в тая наша стара и скъпа ни родина, не променим звуковия фон, ако не спрем трептенията, които ни смазват и убиват, в скоро време няма да има за какво да си говорим, понеже няма да се чува нищо. Всичко ще е заглушено и няма да можем да се чуваме.
И не става дума само за шума в колите. И не става дума само за шума в политиката, в живота ни. Става дума за тайнствените звуци в гените и в паметта ни, за мелодията на нашия български живот, които са подложени на изтребление.
Тишината е хубаво и благословено нещо, но не и тази тишина, която ни готвят – тишината да не можем да гъкнем, да не смеем да гъкнем и да се чудим в България ли живеем, или в някакво друго измерение и в други пространства.
P.S. Често ме упрекват, че пиша тъжни работи, тенденциозни, пресилени, че не разбирам диалектиката на живота, че си съсипвам нервите, че не си гледам кефа, ама какво да правя… Другото е ракия, маанета и на сутринта – махмурлук. Може и така.
Николай Милчев