Както знаете, в иначе перфектната си биография имам едно мазно срамно петно – бях народен представител от Възраждане в 47-то Народно събрание. Преди това бях убедена, че не ставам за политик и се въздържах да се съгласявам с офертите, които неизменно получавах преди всякакви избори. Но тогава си въобразих, че макар и да знам каква е системата, някой ще допусне аз нещо да свърша полезно за хората.
Сблъсъкът с това, което се случва беше още преди влизане в парламента, когато Костадинов ни събра и ни даде за подпис две вече изготвени решения – Цомчо да е заместник-председател на парламента /защо и поради какви качества никой не посмя да попита/ и да се съгласим да не получаваме безотчетните си пари, а те да отиват по някаква банкова сметка, която не разбрах дали е партийна или лична. Няма не искам, няма недей.
Още първите дни в парламента видях за какво става дума. Уж стари врагове си говорят и се прегръщат в кафенето. Уговарят си взаимни подкрепи на законопроекти и решения, или напротив – проваляне на някои проекти. В пленарната зала се разиграват циркове, договорени преди това в кулоарите и по други места. От депутатите почти не зависи нищо. Лидерите определят какво, кой и защо да се изказва, казва, внася и изтегля. Лидерите решават кой да говори на трибуна и кой да не говори. Почти няма възможност който и да било народен представител сам да си реши да вземе думата и да каже лично мнение. Такива неща като лични мнения, идеи, програми, в парламента няма. Всичко е подчинено на партийната дисциплина и най-вече интереси. Интересите на народа кучета ги яли, никой дори не се интересува от тях.
Опитах. Опитах да внеса законопроекти, които смятах за важни. За промени в Закона за общинската собственост, с които щеше да се предотврати голяма част от корупцията и забавянето. За българското знаме да няма скъсани и овехтели знамена, да се реши как да се постъпва с вече изхабените знамена и т.н.. В Гражданския процесуален кодекс да отпадне незабавното изпълнение в полза на банките, без длъжникът да разбере, че е осъден. И доста други. Подкрепата на парламентарната група се състоеше, че се подписаха под изготвения от мен законопроект, за да "им се трупат точки", както казваше Костадинов. Да се пишат и те законотворци. Разбира се, нито един от тези проекти не мина. Не защото бяха лоши, а просто защото бяха неудобни. Когато предложих от бюджета да се отпуснат само шест милиона лева за безплатни протези на обеззъбени граждани, които са пенсионери или социално слаби, гледах насреща си как всички тези мазници в лъскавите си костюмчета ми се смеят, когато обяснявах как има хора, които не могат да си позволят да си сложат протези и едва говорят и ядат. Смешно им беше. А Костадинов ме овика, че нямало такава дума "обеззъбен", макар да му показах от медицинско списание цяла статия по въпроса.
Слушах в парламентарната група как всяко едно действие се преценява през една единствена призма – интересите на лидера и на партията. В този ред. Нямаше принципи, нямаше морал, нямаше идеи, нямаше програма, нямаше план. Само див, див популизъм.
Говорилнята в парламентарна зала ме отвращаваше. Не дебати по законопроекти, а взаимно плюене, ругатни, подигравки и обиди и надцакване кой по-духовито ще се подиграе на противника.
А някой носеше отвън законопроекти. Не само на Възраждане, и на другите политически партии. И се решаваше кои да се гласуват. Разбира се, интересите на народа отново бяха на заден план. В един момент осъзнах, че парламентът е сцена за наивниците, които си въобразяват, че там се решават нещата. Нещата ги решават лидерите с едни други хора, които са извън парламента.
Ако хората наистина разбираха какво се случва в България, щяха с тояги да са почнали всички, които са в политиката. Защото мръсотията там е много по-голяма и мазна, отколкото можете да си представите.
Елена Гунчева-Гривова