Аз обичам 24 май. Но влизам в него сам. Като в черква. Защото 24 май е празник. И трябва да кънти. Чували ли сте как кънти в храма, в черквата как кънти пламъкът на свещта?… Аз слушам този пламък, който може да бъде загасен от маха на крилете на еднодневката. Те не приближават пламъка не от страх, че ще изгорят. Те не искат да загасят пламъка, по който се ориентират мъртвите. Мъртвите идват. Протягат ръце над пламъка и само еднодневките ги виждат. И аз ги виждам. И не пламъкът на свещта кънти в храма – на мъртвите пръстите пукат. Защото не е имало кой да ги сгрее.
Такива са законите на физиката. Баба ми Йова е между тях и още ме учи да се кръстя. Качила ме е на третото стъпало на царския престол. И ме учи да се кръстя. Аз не познавам Бог. Понякога си мисля, че и той не знае нищо за мене. Заради това съм сам в черквата – ако влезе по пукането на свещта ще разбера, че е влязъл. Баба още ме учи да се кръстя. И да сричам. Първо си измислям букви. Показвам й ченгелчета – винаги на четири години. И я уча на моята азбука. Тя ме учи на нейната. По моите ченгелчета се закачат буквите на баба. Дядо ми е влязъл и закача мократа си дреха.
Буквите са мокри от мастило. На дядо дрехата е мокра от небесно мастило. Аз уча азбуката. Баба ми държи ръката и закача букви по ченгелите. После сричаме. И след всяка буква аз се кръстя. Защото е грях да сгрешиш. Грях и грешка са различия. Само аз не съм различен. Защото съм единствен. Не съм сам, аз съм единствен в черквата и сричам Бог. Ние цял живот сричаме Бог без да разберем, че е от една сричка. А баба Йова ми държи ръцете и ме учи. С едната да се кръстя. С другата да сричам Бог….
Христо СТОЯНОВ
