Не знам да е имало период от развитието на новата българска литература, в която една група политизирани същества да са властвали толкова дълго. Даже по времето на социализма властването на отделни литературни същества не беше чак така безконечно. Сега е безконечно.
След 1989 година една група седесарски писатели овладяха властта и край. Властта в литературата. Ще спомена имената им във вид на съкращения, защото те наистина са литературни абревиатури. Целостта и завършеността са далече от тях. Може да са всичко останало, но органични писатели не са.
Говоря за литературните мумии от рода на М.Н., А.Й., Е.С., П.Д., М.И., Й.Е. и още цял самосвал присъединили се към тях литературни победители. Тъкмо беше почнала литературата да става литература, да си трие ръждата от идеология и от слагачи, и се явиха нови такива.
В началото всички до един искаха политическа власт. А когато ги наритаха по задниците, станаха професори, ректори, драматурзи, шефове на издания, посланици, даже един тотален графоман стана министър-председател.
Колкото и да е рисковано и колкото да е опасно твърдението ми, аз съм абсолютно убеден, че всички опити за модернизиране на българската литература след Освобождението до наши дни са се провалили. Каквото и да е форсирането и вмешателството в литературата, то винаги резултатът е ни рак, ни риба. Уж модерно, а чуждо и студено.
Големият реформатор Пенчо Славейков – най-значимият културтрегер на своето време например съм го чел стихотворение по стихотворение. Там, където не е стъпил на почвата на баща си, се е провалил. Нищо че се изучават философските му поеми в училище, нищо, че е бил номиниран за Нобелова награда за „Кървава песен“. В тия произведения има култура, познание, амбиция, но няма поезия. Намерете ми един човек, който да е прочел от начало до край „Кървава песен“ и да се е усладил, и да се се замаял… И ще му стисна ръката, и ще го обявя за герой.
Ами символистите? Колко стихотворения от символистите помните? „Тихият пролетен дъжд“. Ами по-нататък?
Ами на Гео импресионистичните му календарчета? Майко мила, или аз съм прост, какъвто съм, или това нещо никога не ме е докосвало.
После се юрнаха да пишат по латиноамерикански, после всеки втори пишеше японско хайку. Хайкуписците станаха нещо като бяло братство в литературата. И после изгря зората на преводачите – те превеждаха разни западняци, западняците превеждаха тях. И като се юрнаха да се награждават, като потекоха едни награди… После преводачите създадоха „авторска литература“, прописаха и професорите от университетите. Професор до професор и роман до роман.
В гимназията, в която бях учител трийсет години, се учеше италиански език. И там една от учителките по италиански, която имаше туристическа фирма и фирма за кетъринг, въведе нова мода поетически туризъм – караше цели класове да пишат стихове на италиански и някакъв неин познат от Италия, графоман и половина, даваше на всеки, който е участвал, награда. После същият графоманин италианецът произнесе лекция в нашето училище против метафората и римата.
И изведнъж всички ученици в нашето училище станаха италиански поетични лауреати. Как не ги беше срам тия мошеници да лъжат децата?
Горе-долу същото стана и на национално ниво. Който се уредеше да го преведат, получаваше награда и се обявяваше за най-големия български поет. И през цялото време това подражание, това влияние и това издокарване на новите ни западни господари – оказа се, че има господари и в литературата, доведе дотам, че вече човек трудно може да се ориентира – кое е горе и кое – долу, кое става и кое – не става.
Веднъж превзели литературата, тия сини безсмъртници са окупирали и до ден днешен всичко и са приватизирали награди, постове, телевизионни предавания, преводи и възможности.
Най-големият им грях обаче е въвеждането в литературата на антикомунизма. Принципът на антикомунизма е новият социалистически реализъм. А храченето по социалистическото време е гаранция, че ще те забележат и ще те отличат.
Фейсбук пък е залят от кичозни писания, от тежки недоразумения и от амбиции, които нямат покритие с нищо свястно и стойностно. Като гледам кой кого и колко харесва, и ми иде на се набия по пещерите около селото.
Не ме е грижа какво ще кажат за мен, как ще извъртят, че ме е яд, че съм човек от други времена и естетики. Може и така да е. Но никога няма да кажа, че метафората е мъртва и че римите са нещо лошо. А това допреди години, лека ѝ пръст, го твърдеше една от най-бутаните напред съвременни поетеси.
Какви са тия превъплъщения, какви са тия открития, тия комплекси? Каква е тая безкритичност и липса на самочувствие? И какво е това несвършващо закопаване и опити да бъдат затрупани с пръстта на забравата стойностни личности от нашата литература…
Нарочно няма да ги изброявам, защото съм много пристрастен и всички те са ми пред очите. Но сигурно се въртят в гробовете си, като гледат отгоре какво става тука – на нашенска литературна почва.
Няма и няма край литературната власт на тези, които изсушиха литературата, които я превърнаха в чироз, в схема, в копи пейст и които не написаха едно нещо, от което да му се замае на човек главата и да му се напълнят очите със сълзи.
Разликата между литература и литературщина е като разликата между хубаво стихотворение и сгърчено стихотворение. Много грим, много гримаси, много самоцелни парадокси, много плюене по България и по нашия живот донесе новото литературно време.
Но пак повтарям – най-големият му грях е, че върна политизацията в отношенията между писателите. Когато политиката стане критерий за художествена оценка, няма нито оценка, нито литература. Има шарлатания и сметкаджийство.
И не искат да се откажат от нищо тия нови сини литературни рептили. Мачкането им е в кръвта.
Можеш да смачкаш хартията, страниците на една книга, но написаното не можеш да го смачкаш. Защото написаното, ако ти влезе в главата и в сърцето, го помниш. Надявам се, че поне памет за литература имаме все още.
Накрая, за да се направя и аз на поне малко умен, ще цитирам Михаил Булгаков: „Ръкописите никога не горят“.
Горят и още как тия ръкописи… Хем горят, хем и пепел не остава. Особено когато са натикани в ъгъла и горят там, в ъгъла.
Николай Милчев