Каквото и да каже човек, винаги греши и винаги има недоволни. най-много от всички съм недоволен аз. Недоволен съм от писането си, от акъла си, от сърцето си.
Напиша, че партиите са улични банди – грешка.
Напиша, че в България няма демокрация – грешка.
Напиша, че в България има цензура – грешка.
Напиша, че журналистиката се подложи на властта – грешка.
Напиша, че България изчезва етнически – грешка.
Напиша нещо за Втората световна война – грешка.
Кажа една добра дума за социализма – грешка.
Всичко е грешка. Грешка е, защото многообразието е привидно. И защото многообразието винаги е едно. „Многообразието“ на силния над слабия.
Засегнах много хора, разочаровах много хора. Бях използван от немалко хора, защото съм гщлупав, доверчив и нехаен по отношение на скромните си и все по-разпилени възможности.
Ако сега напиша например, че президентът се измъкна днес по един безобразен начин и обясни, че едва ли не е насрочил референдум за еврото само за да сръчка управляващите, какво ще си помислите? Че съм враг на президента.
Президентът щял да сезира Конституционния съд, че Киселова погазила Конституцията, като не внесла предложението за референдум.
Ако напиша, че това е смешно и жалко, какво ще си помислите? Или може би трябва да напиша, че президентът с голи гърди и докрай защитава българския лев.
В Страната на пумпалите няма угодия. Вчера написах, че държавните медии са слугинаж, и журналисти, които работят там, наскачаха, че не е вярно, че те честно са си гледали работата, че са информирали за случващото се обективно.
Кажете ми, вярно ли е, че по Националната телевизия главно се плюе социализмът и Русия, вярно ли е, че се фаворизират пет-шест политически фигури и политически наблюдатели, и вярно ли е, че в Националното радио горе-долу е същото. Вярно ли е, че гаврите със социализма и с живота ни са непрекъснати. И са задължителни, ако искаш да си на по-първите места в тези медии.
В България забраниха руските медии, обявиха Русия за враг номер едно, скриха руската култура и литература, подиграват се с руски дипломати, бутат паметници, обявяват Червената армия за човекоядци и това се лее от националните медии.
Но аз винаги греша и съм пристрастен, и не мога да съм обективен. Защото ми се вие свят и не ставам за пумпал.
Ще отида още по-нататък и ще ви кажа, че се оформя и една нова „дисидентска и опозиционна“ елитна класа, която се опитва да монополизира правото да казва истината. Някога Михаил Неделчев направи списък със сини дисиденти, а преди време Карбовски направи същото с обратен знак. Той – господин Карбовски, посочи пет-шест имена на хора, които се съпротивлявали според него на властта и пишели искрено. В тия му писания косвено бях споменат и аз. Но не бях споменат поименно, защото според господин Карбовски гласът ми бил слаб, защото съм пишел и триел и защото той преценява, че да се спомене името ми, не е необходимо.
Аз какво да направя – да стана пумпал на опозицията? колко повече всички, които не сме съгласни, трябва да викаме или да мълчим, за да ни чуят тези, които се самообявиха за опозиция?
Не знам вече какво да правя, какво да мисля и какво да пиша. Страх ме е, че ще обидя всички. И няма да мога да постигна нищо, защото всичко е лично. И само лично. И защото въртенето в кръг по нашите земи е единственият начин на съществуване. И са въртим в кръг, въртим, докато ни стане лошо и паднем на земята.
Николай Милчев